Лена Валенти - Книгата на Хаде

Айлийн движеше бедрата си от удоволствие. Искаше той най-после да проникне.

Плъзна ръка между телата им и хвана пениса му. Той подскочи в ръката й. Гореше. Нежен и твърд.

— Калеб…

— Мила. — Хвана я за китката и отмести ръката й от члена си. — Недей да правиш това, или няма да издържа дълго.

— Няма нищо — отвърна тя.

— Напротив. — Плъзна устни по улея между гърдите й и се спусна надолу, като я целуваше чувствено, докато стигна до пъпа й. — Какво още ти стори Самаел?

— Ни… нищо. — Беше се разгорещила, а той щеше да я побърка.

— Не мога да понеса, че те е наранил — прошепна той върху корема й.

— Калеб, не ме боли това, което ми стори той. Ти ме излекува.

— Аз? — Продължи да се спуска към триъгълника с черни къдрици. — Кажи ми как.

Айлийн го погледна в очакване.

— Но това вече е минало — увери я той и я ухапа нежно по вътрешната част на бедрото.

— Кое?

— Живея, за да ти служа, любов моя. — Разтвори още краката й. Раменете му не й позволяваха да ги събере. — Няма нещо, което да не съм готов да сторя за теб. Няма. — Усмихна се и наведе глава, за да я погали с език между краката.

Айлийн започна да мята главата си встрани. Беше го хванала за косата. Дишаше трудно. Стенеше от удоволствие. Отчаяни викове излизаха от гърлото й.

Калеб проникна с език в нея и я обходи отвътре.

— Искам да те чуя да стенеш, Айлийн.

— Калеб, вече… вече го правя…

— Не е достатъчно. — Погълна я с уста, устни, зъби и език. Айлийн беше толкова мокра, че мислеше, че се разтопява. Извиваше задните си части нагоре-надолу, а когато вече настъпваше кулминацията… Калеб удължи още повече кучешките си зъби и я ухапа, като забоде дълбоко резците си в нея.

Айлийн го сграбчи и дръпна косата му. Заби пети в дюшека и се изви към него. Изкрещя с изненада и облекчение.

Калеб поглъщаше жадно всичко, което тя му даваше. Нейният мед и нейната кръв. А Айлийн чувстваше как той става по-силен с всяка глътка. Мисълта, че го съживява, я възбуди още повече.

Калеб се изпълваше с щастие и радост от това, че доставя удоволствие на своята cáraid , и виждаше как тя се отпуска с него.

Продължи да я ближе, докато спазмите от нейния оргазъм престанаха. После прокара език, за да почисти струйката кръв, която се стичаше между краката й, и така затвори раната.

Изправи се и се намести между краката й.

— Заболя ли те, leannán ?

Айлийн още се връщаше от небесата.

— Не… не. — Тя преглътна и се загледа в него. — Калеб, изглеждащ много добре сега.

Калеб се усмихна, изцяло отдаден на нея.

— Ти ми даваш живот. Даваш ми светлината на слънцето. Чувствам, че нищо, което мога да ти дам или да направя за теб, не може да се сравни с подаръка, който ти ми даде. — Целуна я и опря чело в нейното. — Бях мъж, отдаден на една кауза. На войната. — Направи един тласък между бедрата й и плъзна главичката на члена си сред нейната влага. Тя потрепери. Той също. — Не знаех какво е да обичаш.

— А… сега знаеш ли? — Погали носа му с нейния, съучастнически и нежно.

Калеб се съгласи като страдалец.

— Поеми ме в себе си, мила — заповяда й и взе лицето й в ръце. Ръце на воин, целите в белези. Изглеждаха още по-силни на фона на красивото й крехко лице.

Айлийн потвърди с потънали в сълзи очи. Хвана го с ръка и го насочи към входа си. Калеб изстена, а тя изсъска. Ухапването я беше направило много чувствителна, но по-скоро щеше да се остави да я убият, отколкото да го спре.

— Поеми ме — каза й той, докато проникваше до най-дълбоките места.

Айлийн разтвори още повече крака, за да го намести по-добре и да го улесни в проникването. Хвана задните му части и заби нокти в тях, водена от усещането за пълнота и крехкост, предизвикано от мощните му тласъци.

— Знаеш ли, Калеб? Знаеш ли какво е любовта? — попита го тя и го целуна по брадичката сред разтърсващи конвулсии.

Калеб не й позволяваше да обърне лицето си или да отмести поглед. Искаше да я гледа, докато я обладаваше.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Защото… защото те обичам, Айлийн. Ти ме научи как да го правя.

Айлийн затвори очи, за да могат сълзите да излязат и да престанат да замъгляват погледа й. Калеб беше красив. Черната му коса падаше върху нея. Тя я хвана с една ръка, а с другата го галеше по бузата.

— Кажи го пак.

— Обичам те.

— Пак.

— Обичам те, мила. Искам те. Имам нужда от теб. Обожавам те. — Тласъците бяха все по-силни.

— Обичам те, Калеб — каза тя и доближи лице до неговото.

— Как е възможно?

— Има обяснение. Луда съм. — Тя се усмихна и прехапа устна.