Лена Валенти - Книгата на Хаде

Разказа й какво е почувствал първия път, когато я видял през прозореца в дома й в Барселона. Колко се разкайва, че се е отнесъл толкова лошо с нея. Колко се разкайва, че не се е разкрил пред нея, както е заслужавала.

Айлийн беше придала отново смисъл на живота на всички безсмъртни, които бяха отегчени от дългото си съществуване. Нов смисъл на това да отхвърлят Локи и неговите изкушения. Беше доказала, че могат да се променят, че могат да се обединят и да се борят заедно за едно общо благо, макар че ставаше въпрос за кланове, които са били във вечна вражда. Айлийн им показа, че за любовта няма бариери, нито закони, нито раси. И че всичко е възможно.

— Аз бях много привързан към Тор — обясняваше й Калеб. — За мен той беше пример, който да следвам, и макар че кланът уважаваше както него, така и мен, всичко, което знаех, го бях научил от него. Ти си като него, Аилийн. Не можеш да се предадеш. Защото знам, че съм се променил през тези дни и всичко добро, което започнаха да виждат другите в мен, го дължа на теб. Ти ме направи по-добър човек и вече няма да мога да продължа живота си, ако теб те няма. Можеш ли да си представиш каква дарба си ми подарила? Мога отново да ходя под слънцето, álainn. Ти си моят най-хубав подарък, най-голямата изненада. А аз как ти се отплащам? Попадам в клопка и те излагам на опасност. Аз съм глупак.

— Калеб?

Той се вцепени. Айлийн му говореше.

— Калеб, не спирай. Продължи да ми говориш. Ти си, нали?

— Да, mo chailin. — Очите му бяха затворени, но сълзите се стичаха въпреки това.

— Не знам… не знам как да те намеря. Гласът ти е като балсам.

— Айлийн? Къде си? Защо не се върнеш при мен?

— Не знам как. Покажи ми. Води ме.

Калеб събра сили и стана от леглото. Нямаше да загуби мисловния контакт, каквото и да става. Отвори вратата на съседната стая и влезе в нея, като се олюляваше. Айлийн лежеше неподвижна и бледа в леглото. Белите чаршафи не прикриваха прекрасното й стройно тяло. Беше малко отслабнала, но той продължаваше да я намира за красива.

Коленичи до нея и хвана ръката й. Опря чело в нея.

— Аилийн, положи усилие, заради мен. Имам нужда от теб. Следвай гласа ми.

— Студено ми е.

— Не, мила. Моят глас ще те стопли. Аз ще те стопля.

— В един коридор съм и не знам коя врата да избера… Изгубила съм се.

— Избери моята. Моята врата.

— Каква е тази врата? Какво има зад нея?

Сърцето на Калеб се късаше. Видя как две сълзи падат върху белия чист чаршаф. Бяха негови.

— Зад вратата е моето сърце.

— Твоето сърце? Не мога да те видя.

— Да. Няма нужда да ме виждаш. Почувствай ме.

— Какво още има зад тази врата?

— Има един огромен надпис, на който пише ЛЮБОВ. Аз ще ти дам най-чистата любов, най-дълбоката и дълготрайната. Избери ме, Айлийн. Аз… аз… — преглътна. Каква ли сила притежаваха тези думи, за да го карат да се чувства малък и ужасно крехък? — Аз те обичам. Ще се боря за теб, за това, което имаме. Не го разбирах преди. Но ти ми отвори очите към един свят, пълен с емоции. Ела при мен. Позволи ми да се грижа за теб. Избери ме. Обичам те.

Калеб зачака разтреперан някакъв отговор от Айлийн, на колене, смирен и честен, както никога досега. Покорен пред нея.

— Айлийн? — Вдигна очи, за да погледне обичаното лице.

Не отговаряше. Погледна вечния възел. Пак започваше да пари. Погледна нейния през белезите, които лека-полека се заличаваха. Проклетият Самаел. Не можеше да забрави колко страдание й беше причинил.

— Айлийн, моля те… Не ме оставяй. Остани с мен.

След тези думи Калеб загуби съзнание и падна на земята.

— Кога ще мога да го видя? — попита Айлийн и намести възглавницата зад кръста си.

— Почакай до утре — скара й се Дана и махна превръзката от бедрото й. — Брат ми иска да бъде силен пред теб и преди да се събудиш, е припаднал. Не беше спал три дни и беше загубил много кръв.

— Той ме върна тук — прошепна Айлийн и погледна през прозореца. Да, върна я с думите си. Болката беше останала назад, но не и желанието да чуе отново от устата му думите, които й беше казал мислено. — Кога ще се събуди?

— Скоро. Още ли те боли главата? — попита я Дана. Беше изненадана от тънкия белег, който беше останал на бедрото й. — Много бързо се възстановяваш.

— Благодарение на брат ти. Не разбирам как е позволил на Мену да подготви толкова кръв за мен. Да. Все още ме боли леко.

Разбира се, че я болеше. Калеб беше разбил защитната й стена с експлозия. Но никога нямаше да го обвини за това. Благодарение на него беше жива.