Лена Валенти - Книгата на Хаде

Пръсна сърцето му в ръката си. Обърна се и тръгна към междинната врата.

— Каква е паролата?

Мену отговори.

— Калеб? — Беше гласът на Дана.

Тя се появи от тъмнината, с черната си коса и бадемовидни очи, ясни и зелени. Носеше на ръце един ванир с медени очи и руса коса, на три години. Кучешките й зъби се бяха удължили от страха и изглеждаше, сякаш току-що се събужда.

Водеше за ръка седемгодишно момиченце с огромни черни очи и къдрава коса. След нея ходеха още три деца.

— Ти ли се грижеше за тях? — попита разтревожено Калеб. Дана кимна и потъна в прегръдката му.

— Bráthair — изхлипа тя.

— Значи са били в сигурни ръце. — Той я целуна по темето.

— Ами Айлийн?

— Отивам да я търся. — Целуна я по бузата и изчезна.

— Ние също ще я търсим, bráthair — извика Дана след него.

Докато прекосяваше небето, което отново се заоблачи, както беше обичайно за тези земи, Калеб се водеше от своята интуиция. Изпращаше мисловни сигнали към Айлийн, но не получаваше отговор. Трябваше да я принуди да реагира, да се събуди, за да говори с него. Съпротивата беше минимална, но съществуваше и това му пречеше да проникне в мислите й.

Вечният възел го пареше. Почувства, че той вероятно е нещо като радар, нещо, което показва дали половинката му е наблизо.

Погледна надолу. Плажове и скали очертаваха английския бряг. Морето беше развълнувано.

Мокра е и вероятно й е студено , беше казал Самаел.

— Айлийн, отговори ми.

Концентрира всичките си сили, за да преодолее мисловната й защита. Айлийн щеше да почувства силно и болезнено проникване. Той можеше да го направи и преди, но не искаше да я лъже отново. Сега обаче, когато младият й живот беше в опасност, нямаше да прояви милост.

Оглеждаше замислено брега. Възелът го пареше все повече и изглежда, че… Не! Изчезваше.

Нещо в сърцето му се пропука. Слезе на плажа.

Замълча и се концентрира в звуците около себе си. В далечината имаше чайки, вълните се разбиваха в скалите, рибите подскачаха по повърхността на водата, вятърът вълнуваше морето, един рак ходеше по скалите и влизаше в една пещера… Тишина.

Бум.

Бавно и топло туптене. Почти безжизнено туптене в едно измъчено тяло. Страхуваше се, че си е въобразил.

Бум, бум.

Беше туптене, безспорно. Туптене на човешко сърце. Пое дълбоко въздух и почувства лек аромат на малини, на сладкиш, който не беше току-що изпечен, а изстиваше и изсъхваше.

Влезе в една пещера. Оттам се чуваха ударите на сърцето. Водата навлизаше в пещерата. Едно тяло с бледа кожа и червена нощница плуваше вътре и се удряше в скалите всеки път, когато влезеше нова вълна.

Калеб изтича и извади от водата безжизненото тяло на Айлийн.

— Боже мой… Айлийн… mo chailin… — Прегърна я и започна да я люлее като бебе.

Постави ръка на челото й и проникна в главата й.

— Айлийн… Знам, че си тук, принцесо. Не се предавай. Бори се заради мен. Заради двамата. Знам, че ме чуваш. — Изнесе я от пещерата и полетя с нея в небето. Знаеше, че тя гасне с всяка секунда.

Три дни. Три дни, без Айлийн да реагира. Рут, Мария и Габриел се грижеха за нея сутрин. Дана, Мену и Каал — през нощта.

Дядо й и берсерките идваха при нея всеки ден и винаги си тръгваха тъжни и с наведени глави, защото виждаха, че състоянието й не се подобрява.

Калеб се възстановяваше в съседната стая. Мену се беше заел да ги храни венозно, но и двамата знаеха, че Айлийн се намира на някое много по-спокойно място и е необходимо нещо силно, за да я върне обратно. Беше в дълбока кома вече повече от седемдесет и два часа. Беше изгубила много кръв.

Преди да потъне в дълбок сън, Калеб заповяда да му източат много кръв, за да я прелеят на нея. Не спеше. Не спеше, откакто ги взеха и ги отведоха у дома, за да се грижат за тях.

Изкарваше деня в леглото, със затворени очи, в тъмнина. Тъй като Айлийн не го хранеше вече, не можеше да стои на слънце. Не говореше с никого. Дори с Мену, който се занимаваше с почистването и дезинфекцирането на раните му и вземаше от кръвта му.

В своята стая Калеб се опитваше да й вдъхне сили. Говореше с нея за всичко. Преди три дни в Тинтагел 103 103 Град на атлантическия бряг на Англия. — Б.пр. беше разрушил грубо бариерите й и тя нямаше сили да се съпротивлява. Знаеше, че неговата cáraid ще се изгуби, ще се носи между този и другия свят, а той ще бъде нейната котва, за да се върне.

Разказваше й всичко, което беше видял от момента на своята трансформация, за живота преди боговете да се срещнат с тях в Стоунхендж. Разказа й как е ядосвал сестра си, когато са били малки, и как го е вбесявала тя.