Карън Ченс - Призована от сенките

Завещанието на една ексцентрична ясновидка наскоро ме направи Пития, титлата на главния пророк на света. Подаръкът на Агнес бе придружен от огромно количество мощ, която всеки искаше или да монополизира, или да унищожи и за момента аз я притежавах, защото тя прибързано умря, преди да открия как да й я върна. Надявах се, че ще премине в някой друг, ако оживеех достатъчно дълго, но междувременно Тони искаше да ме убие, Сенатът искаше да ме направи тяхно подставено лице, о, и успях да вбеся маговете. Какво мога да кажа? Аз преизпълних плана си.

— Тони няма да спечели срещу шестима сенатори — казах равно. — Те имат споразумение, че ако един от тях го преследва, значи всички са по петите му. Рано или късно ще го заловят и той ще започне да обвинява всекиго другиго, освен себе си за това, което се случи. Така или иначе те ще го прободат, но се обзалагам десет към едно, че преди това той ще те обвини, както и много други. Помогни ми и, може би, аз ще стигна до него първа.

Казанова ме изучаваше, докато гасеше цигарата си в черен лакиран пепелник. Тъмните му очи се плъзнаха по облеклото ми и лека усмивка се появи на устните му.

— Мълвата гласи, че сега ти си Пития — най-накрая каза той, като помилва леко с ръката си моята. — Не можеш ли да използваш силата си, за да се справиш с това? Това ще означава много за мен.

Кожата ми се затопли там, където ме докосна, чувство, което се разпространи по цялата ми ръка. Гласът му се понижи с една октава и стана дрезгав.

— Аз мога да бъда много добър приятел, Касандра.

Той повдигна ръката ми, обръщайки я обратно, за да прокара пръст по средата на дланта ми. Щях да направя някакъв саркастичен коментар за така наречената ми сила, когато той сведе главата си. Неговите устни минаха по линията, която бе начертал, копринената им мекота остави гореща следа и аз забравих какво щях да кажа. Той ме погледна през тъмните си мигли и това беше, сякаш да гледаш лицето на непознат с красив външен вид и хипнотичен поглед. Спомних си, че по-възрастните казваха, че единствената разлика между Дон Жуан и Казанова — двамата най-големи любовници на света — е, че когато Дон Жуан прекъсвал една връзка, жените го намразвали, а когато Казанова си тръгвал, те все още го обожавали. Започнах да разбирам защо.

Отдръпнах ръката си, преди да я използвам, за да го притегля през масата.

— Спри!

Той премигна изненадано и отново се протегна към мен. Този път топлото чувство бе по-силно, когато се докоснахме, и пламъци затанцуваха по кожата ми. Внезапно пред мен се разкриха картини от знойни испански нощи, аромат на жасмин и гореща, златна кожа се плъзгаше по моята. Затворих очи, като преглъщах трудно, опитвайки се да се отърся от усещанията, но това само помогна да станат по-истински. Някой ме бутна назад върху дебел пухен матрак, като практически ме зарови в пухкавите му гънки и аз усетих меката тъкан на чаршафите под ръцете си. Водопад от копринена коса се разпиля около мен и силни ръце се плъзнаха отстрани на тялото ми, едно закачливо докосване, което бе едва доловимо, но разгоря огън във вените ми.

След това, без никакво предупреждение, усещането се промени от прелъстяваща топлина в изгаряща жега. За момент си помислих, че докосването на Казанова ще ме изгори, но той пусна ръката ми, преди да усетя истинска болка. Отворих очите си и видях, че все още сме в бара. Единственият знак, който показваше, че нещо се е случило, беше зачервеното ми лице и препускащият ми пулс.

Казанова въздъхна и седна обратно на мястото си.

— Който и да е направил проклятието, е знаел какво прави — каза ми той, поръчвайки си още едно питие. — От чисто любопитство кой е той? Бих могъл да кажа, че няма нещо, което да не мога да разруша.

— Нямам никаква идея за какво говориш. — Изтрих ръката си, тъй като я усещах така, сякаш той бе оставил отпечатък от пръстите си върху нея и се втренчих в него. Не оцених този опит за отвличане на вниманието — аз не бях следобедната му закуска — нито това, че всичко бе завършило болезнено.

— Проклятието. Не познавам никой, който може да направи нещо подобно иначе не бих…

— Какво е това проклятие?!

Той го изговори бавно, което обаче не помогна. Сервитьорът ни донесе по едно питие и аз погълнах част от моето, настроението ми още повече се помрачи.

— Не играя игрички, Каси. Ти знаеш какво съм аз. Мислиш ли, че не мога да го видя? — попита той нетърпеливо. Тогава нещо в изражението ми накара очите му да се разширят. — Ти наистина не знаеш, нали?