Брендон Сандерсон - Към небето

Защо тогава имаха нужда от нас? Просто не разбирах.

Коб излезе от сградата и посочи подредените десет изтребители клас Поко на близка площадка. Наземните техници им слагаха стълби.

— Забързайте! — изкрещя Досадник. — Към изтребителите! Помните ли си номерата?

Кималин спря на място.

— Ти си шест, Страннице — напомни Коб.

— Всъщност позивната беше Странна птица…

— Размърдайте се, глупаци! — изрева Коб. — Имате заповед! — Погледна към небето. Две звукови бомби избухнаха от корабите, които бяха излетели по-рано. Макар да бяха далече, тътенът разтърси прозорците.

Забързах към кораба си, качих се по стълбата към отворения кокпит и спрях. Моят кораб.

Човек от наземния персонал се качи по стълбата след мен.

— Ще влизаш ли? — попита той.

Изчервих се, след това скочих в кокпита.

Той ми подаде шлем и се наведе.

— Този кораб тъкмо излезе от ремонт. Ще го използваш, когато имаш заповеди, въпреки че няма да бъде сто процента твой. Ще го делиш с кадет от друга ескадра, докато не отпаднат достатъчно.

Сложих си шлема и вдигнах палци към човека. Той слезе и прибра стълбата. Капакът на кокпита се затвори, след това се запечата. Седях в мълчание, поемах си дъх, след това протегнах ръка и докоснах копчето, което задействаше подемния пръстен. Таблото светна, корабът зажужа. Това го нямаше в симулацията.

Погледнах настрани — към столовата, в която се бях забила преди по-малко от четири часа.

Никакъв стрес. Правила си го поне сто пъти, Спенса.

Само че не можех да си избия от главата обсъждането от по-рано днес. На кадетите, които катастрофират или катапултират — по традиция — не им позволяват да завършат…

Стиснах лоста за контрол на височината и зачаках заповеди. След това се изчервих отново и натиснах синьото копче, което включваше радиото.

— … някой да ѝ помаха — чух гласа на Артуро в шлема. — Еф Ем, виждаш ли…

— Пумпал на линия — представих се аз. — Извинявайте.

— Добре, ескадра — започна Досадник. — Вдигнете се плавно и леко, както се упражнявахме. Направо на хиляда и петстотин фута, след това кръжим.

Стиснах управлението и открих, че сърцето ми блъска в гърдите. За пръв път в небето.

Излитаме. Вдигнах моя Поко вертикално. Беше великолепно . Чувството за движение, джи форса ме притисна, гледката на базата, която се смаляваше под мен… откритото небе, което ме зовеше към дома…

Изравних надясно, когато висотомерът показа хиляда и петстотин. Останалите се подредиха в редица до мен, яркосините подемни пръстени блестяха под всеки изтребител. В далечината видях светкавици от битката.

— Ескадра докладвай — нареди Досадник.

И деветимата потвърдихме, че всичко е наред, след това замълчахме.

— Сега какво? — попитах.

— Опитвам се да се обадя за заповеди — отвърна Досадник. — Не знам на коя честота трябва да…

— Тук съм — разнесе се гласът на Коб по радиото. — Изглеждате добре, кадети. Линията ви е почти съвършена. Освен теб, Страннице.

— Странна птица, господине — поправи го Кималин — и наистина, нейният изтребител се беше вдигнал с може би петдесет фута над останалите. — И… просто ще си стоя тук доволно, че няма да се блъсна в нищо. Както казва Светицата: „Няма нищо лошо в това от време на време да грешиш“.

— Така си е — съгласи се Коб. — Само че аз имам заповеди от въздушното командване. Командире, отведи ескадрата си на две хиляди фута, след това дросел до точка две Маг и се насочете — внимателно — извън града. Ще ви кажа кога да спрете.

— Разбрано — отвърна Досадник. — Всички на две хиляди и кръжите, този път, Страннице, искам да спреш точно.

— Дадено, Досадник — отвърна тя.

Той изруга тихо, докато ни водеше нагоре — толкова високо, че градът под нас заприлича на играчка. Все още виждах отблясъците в далечината, въпреки че падащите отломки тук бяха повече. Резки червен огън, които оставяха дим след себе си и падаха право през бойното поле.

Следвахме инструкциите на Коб, натиснахме дроселите напред и включихме бустерите. И ето че летях — наистина летях — за пръв път. Не беше бързо и през повечето време се потях и бях прекалено предпазлива за всяко движение. Част от мен бе все още изпълнена със страхопочитание.

Най-сетне мечтата ми се сбъдваше .

Поехме към бойното поле, но преди да стигнем много далече, Коб отново заговори.

— Спрете тук, кадети — нареди той почти спокойно. — Получих по-подробна информация. Няма да се включвате в битката — проблем с асансьорите ни хвана неподготвени. Една от ескадрите, които бяха резерва, са заклещени долу.