Брендон Сандерсон - Към небето

— Ами… Но вие не видяхте какво правеше този преди часа! Той се перчеше, твърдеше, че ще стане щурмови командир.

— Оказва се, че има основателна причина!

— Ама…

— Ама какво? — попита Коб.

Преглътнах думите, които се канех да избълвам и замълчах.

Той си пое дълбоко дъх.

— Добре. Успяваш да се контролираш поне донякъде. — Той потри вежди с палец и показалец. — Съвсем същата си като баща си. През половината време имах желание да го удуша. За съжаление, ти не си той — налага ти се да живееш с онова, което той е направил. Трябва да се контролираш, Спенса. Ако излезе така, сякаш те закрилям, някой ще изпищи, че не е редно и ще те извадят от класа ми за нула време.

— Значи не можете да ме закриляте? — попитах. — А може да закриляте сина на аристократ, на когото дори не му се е налагало да попълва теста.

Коб въздъхна.

— Извинявам се — подхвърлих.

— Не, аз започнах темата — съгласи се той. — Ти знаеш ли кое е това момче?

— Син на Първи гражданин.

— Синът на Джешуа Уейт, героиня от Битката за Висина. Тя е летяла седем години със ЗСД и има над сто потвърдени сваляния. Съпругът ѝ е Алджърнън Уейт, председател на Народното събрание и старши майстор в най-голямата междупещерна компания за строеж на изтребители. Те са сред най-видните личности в долните пещери.

— Значи синът им и приятелите му ни стават командири само заради онова, което са направили родителите им, така ли?

— Семейството на Джорген притежава три частни изтребителя и той е тренирал на тях, откакто е навършил четиринайсет. Има почти хиляда часа в кокпита. Ти колко имаш?

Изчервих се.

— Приятелите му — продължи Коб, — са Нед Стронг — който има двама братя в ЗСД в момента, а Артуро Мендес, син на пилот от търговския флот, е от шестнайсет години в ЗСД. Артуро е бил копилот на баща си и има двеста часа летателно време. Пак ще те попитам, ти колко имаш?

— Ами… — поех си дълбоко дъх. — Извинявам се, че поставих под съмнение решението ви, господине. Сега ли е моментът, когато трябва да правя лицеви опори или да почистя тоалетната с четка за зъби или нещо подобно?

— Вече казах, че това не е обучение за пехотата. Наказанията тук не са някакви тъпотии. — Коб отвори вратата към стаята. — Докарай ме до ръба и наказанието ще бъде съвсем простичко: няма да ти дам шанс да летиш .

Няма да ти дам шанс да летиш.

Никога не бях чувала по-смазващи думи. Когато двамата се върнахме в тренировъчната стая, Коб посочи място до стената. Не кокпит, ами празен стол.

Прегърбих се и седнах, почувствах се напълно разгромена.

— Тези устройства — посочи Коб и почука с кокалчета на една от кутиите пред симулаторите, — са холографски прожектори. Стара технология от дните, когато сме били флот. Когато се включат, ще имате чувството, че се намирате в кокпит; те ще дадат възможност да ви научим как се лети, без да рискувате истински изтребител. Симулациите не са съвършени. Има фийдбек за осезанията, но не може да възпроизведе джи форса. Трябва да тренирате в центрофугата, за да свикнете.

— Според традицията на ЗСД трябва да си изберете позивна. Предлагам да започнете да мислите, тъй като това име ще го носите до края на живота си. Така най-важните за вас хора — останалите от ескадрата — ще се обръщат към вас.

Досадник вдигна ръка.

— Не ми го казвайте още отсега , кадет — тросна се Коб. — Нека оставим това за един от следващите дни. В момента искам да…

Вратата на стаята се отвори със замах. Скочих от мястото си, но се оказа, че не е нито нападение, нито спешен случай.

Беше Дърдорко. Имаше кадетска значка.

— Питах се дали ще се появиш — подхвърли Коб и посегна към листата. — Родж Макафри, нали? Мислиш ли, че е разумно да закъсняваш на първия ден от пилотската школа? Да не би да възнамеряваш да закъснееш и когато креляните атакуват?

Дърдорко си пое дъх и поклати глава, пребледня също като знаме на примирието. И… и Дърдорко беше кадет. Когато отиде снощи, за да говори с тях за теста, аз се тревожех, но изглежда го бяха приели! Имах желание да извикам от радост.

Само че нямаше начин Дърдорко да закъснее без основателна причина. Това момче винаги си оставяше допълнително време, за да киха, когато настинеше. Отворих уста, но погледът на Коб ме спря.

— Господине — заговори най-сетне приятелят ми от детството и си пое дъх. — Асансьор. Развален.

Коб пристъпи към страничната стена и натисна копче на интеркома.