Брендон Сандерсон - Към небето

Двете с Кималин скоро стигнахме пред широка едноетажна сграда близо до площадките за излитане. Пилотска школа. Едва се сдържах да не се втурна към лъскавите изтребители, подредени един до друг, готови за излитане — този ден зяпах и се кокорих достатъчно.

Вътре в сградата попаднахме в широки коридори. Повечето отвеждаха към класни стаи. Кималин изписка, след това се хвърли да си побъбри с друг кадет, когото очевидно познаваше. Затова спрях до прозореца на външната стена и погледнах небето, докато я чаках.

Открих, че ме завладява… нетърпение. Не да започна обучението, а към това място. То беше твърде голямо, твърде открито. Коридорите тук бяха поне с един метър по-широки в сравнение с повечето сгради в Огнен рай, а другите сгради в базата се разстилаха настрани, не бяха построени една върху друга. Небето беше над нас, винаги се виждаше, надвиснало застрашително. Дори със защитното поле между мен и него — невидимо като това на изтребителите — аз се чувствах гола.

Трябваше да спя тук. Да живея, да се храня, да съществувам . И всичко това щеше да се случва на открито. Харесвах небето, но това не означаваше, че искам то да наднича към мен във всеки един момент.

Просто се налага да го приема , казах си аз. Воинът не може да си избира леглото; трябва да благославя звездите, ако успее да избере бойното си поле. Това беше цитат от „Завладяването на космоса“ от Джунми. Обичах приказките на бабчето за Джунми не по-малко от древните викингски легенди, нищо че нямаше чак толкова много отрязани глави.

Кималин се върна и двете намерихме класната си стая. Поех си дълбоко дъх. Време бе да стана пилот. Отворихме вратата.

Десет симулатора с пилотски кабини бяха инсталирани в средата на стаята, подредени в кръг, обърнати навътре. Всеки обемен симулатор имаше седалка, контролна конзола и част от корпуса, вграден около нея — въпреки че нямаше капак. Изглеждаха така, сякаш бяха откъснати от истински изтребители.

Вместо конусовидните носове на корабите всеки един имаше огромна кутия, монтирана отпред, висока може би един метър и петдесет сантиметра широка. Двете с Кималин очевидно бяхме първите пристигнали и аз погледнах часовника на стената. Беше 0615. За пръв път в живота аз бях не само подранила, бях първа .

Всъщност, втора, защото Кималин се втурна напред, за да огледа тренажорите.

— Я! Май сме първи. Светицата винаги казва: „Ако не можеш да пристигнеш първа, поне се постарай да не закъсняваш“.

Влязох в стаята, оставих раницата и заразглеждах тренажорите. Познах контролния панел — бяха взети от кораби клас Поко, базов модел на бързия модел изтребители на ЗСД. Вратата се отвори и влязоха още двама кадети. По-ниското момче отпред имаше тъмносиня коса и беше йонгиец. По-голямата част от екипажа на Йонг-Гуанг , от стария флот, беше от Китай и Корея на земята.

Момчето със синя коса се усмихна широко, когато огледа стаята, и остави раницата си до моята.

— Леле. Класната ни стая!

Момичето зад него влезе наперено, сякаш притежаваше всичко тук. Беше слаба, атлетична, с руса коса, вързана на опашка. Беше с яке от униформа на ЗСД върху гащеризон, който висеше свободно, сякаш бе излязла на разходка в града.

Скоро бяха последвани от момиче с татуировка на долната челюст. Тя беше вичианка — от пещерата Вичи. Не знаех много за тях, единствено че са наследници на тюлените от стария космически флот. Вичианите си имаха своя култура и се държаха настрани, въпреки че им се носеше славата на страхотни воини.

Усмихнах ѝ се, но тя побърза да извърне поглед и не отговори, когато Кималин се представи дръзко. Добре тогава , помислих си аз.

Кималин изкопчи имената и родните пещери на другите двама. Момчето със синята коса беше Бим и наистина беше йонгиец. Кланът му беше част от екипа по хидропоника 1 1 Наука за отглеждане на растенията без почва. — Б.пр. на стария кораб и се бяха настанили в близка пещера, където разработваха подземни ферми, осветени и поддържани от древните машини. Никога не бях опитвала храната, отглеждана там; тя се пазеше за онези, които бележеха завидни постижения или имаха принос за индустрията.

Атлетичното момиче беше Худия, от Огнен рай. Не я познавах, но пещерата беше огромна, с многобройно население. Времето за начало на часа наближаваше, когато високо момиче влезе и се представи като Фрея. Красиво име от митологията на древните норвежци, което харесах. Името отиваше на вида ѝ. Макар да беше слаба, тя бе висока, може би метър осемдесет и пет, имаше руса, късо подстригана коса. Ботушите ѝ бяха чисто нови, лъснати до блясък, стегнати със златни катарами.