Брендон Сандерсон - Към небето

— Излизам след малко — подвикнах, докато довършвах скицата. Мислех. Питах се. Мечтаех.

— Защо си все още тук, хлапе? — попита чистачът. — Не ти ли се ходеше на парти?

— Не ми се празнуваше.

Той изсумтя.

— Не се ли справи добре на теста?

— Оказа се, че няма значение — натъртих. Погледнах го, но светлината падаше отзад, очертаваше единствено силуета му на прага. — Някога… — започнах аз. — Някога имали ли сте чувството, че са ви принудили да бъдете какъвто не сте?

— Не. Щях да се наложа.

Въздъхнах. Мама сигурно се тревожеше безумно за мен. Станах и приближих до стената, където помощникът беше оставил торбата ми.

— Защо го искаш толкова много? — попита чистачът. Нямаше ли нещо познато в гласа му? — Опасно е да си пилот. Повечето ги убиват.

— Едва по-малко от петдесет процента ги свалят през първите пет години — отвърнах. — Не всички умират. Някои катапултират. Други се разбиват, но оживяват.

— Да, знам.

Застинах, след това се намръщих и погледнах фигурата. Не виждах лицето, но нещо проблесна на гърдите му. Медали ли бяха това? Може би пилотска значка? Присвих очи и забелязах сако на ЗСД и официални панталони.

Този човек не беше чистач. Все още чувах двамата да си говорят в коридора и да си подхвърлят шеги.

Изпънах гръб. Човекът пристъпи бавно към бюрото ми и аварийното осветление разкри, че е стар, някъде на петдесет, с чисто бели мустаци. Куцаше.

Взе теста, който бях попълнила, след това го прелисти.

— Кажи защо? — попита най-сетне той. — Защо го искаш толкова много? Никога не задават най-важните въпроси на тези тестове. Защо искаш да станеш пилот?

За да се докажа и да изчистя името на татко. Това беше незабавният отговор, въпреки че нещо друго се опитваше да го измести. Нещо, което татко казваше понякога, нещо заровено у мен, често засенчено от мисли за отмъщение и изкупление.

— Защото трябва да видиш небето — промълвих.

Мъжът изсумтя.

— Ние се наричаме наследници на Дръзки — заяви той. — Основната идея на хората ни е фактът, че не се предаваме. А пък Железен юмрук винаги е толкова изненадана, когато някой ѝ се противопостави. — Той поклати глава, след това остави теста и още нещо.

Обърна се и закуцука към вратата.

— Чакайте — повиках го аз. — Кой сте вие?

Той застана на прага и светлината от коридора показа лицето му по-ясно, с мустаците, с очите, които изглеждаха… стари.

— Познавах баща ти.

Чакай малко. Наистина познавах този глас.

— Мелез? — досетих се. — Това си ти. Ти беше неговият партньор.

— В един друг живот — отвърна той. — Седем точно другиден, сграда 5, стая C-14. Покажи значката, за да те пуснат.

Значката ли? Върнах се при чина и открих върху теста ми — значка на кадет.

Грабнах я.

— Само че Железен юмрук каза, че никога няма да ме допусне до пилотска кабина.

— Аз ще се оправя с Железен юмрук. Класът е мой; аз решавам кои ще ми бъдат студенти и дори тя не може да ми попречи. Прекалено важна е за подобни изпълнения.

— Прекалено важна ли? Да дава заповеди ли?

— Военен протокол. Когато станеш достатъчно важен, за да нареждаш как една армада да води битка, си твърде важен, за да се месиш как началникът на снабдяването си върши работата. Ще видиш. Знаеш много, ако може да се съди по теста, но има и неща, които не знаеш. На номер седемнайсет си сбъркала.

Седемнайсет… — прерових бързо теста.

— Численото превъзходство ли?

— Правилният отговор беше да отстъпиш и да чакаш подкрепления.

— Не е вярно.

Той се напрегна, а аз бързо прехапах език. Трябваше ли да споря с човека, който току-що ми беше дал кадетска значка?

— Аз ще те пусна в небето — рече той, — но те няма да те галят с перце. И аз няма да те щадя. Няма да бъде справедливо.

— Има ли изобщо нещо справедливо?

Той се усмихна.

— Смъртта. Тя се отнася към всички ни като с равни. Седем точно. Не закъснявай.

Вратите на асансьора се отвориха и аз погледнах към града, който не трябваше да съществува.

Висина беше преди всичко военна база, така че град беше доста гръмко название. Въпреки това асансьорът се отваряше двеста метра извън самата база. Между тях имаше магазини и домове. Беше истински град, населен с инатливи фермери, които обработваха зелените площи отстрани.

Останах в огромния асансьор, докато хората излязоха. Той представляваше прага към нов живот, живот, за който винаги бях мечтала. Обзе ме необичайно колебание, докато стоях там, раницата ми пълна с дрехи метната на рамо. Все още усещах прощалната целувка на мама на челото.