Брендон Сандерсон - Към небето

Ставахме шест. Щяха да дойдат още. Около десет минути преди началото на часа трима млади мъже влязоха заедно. Двама от тях не познавах, но първият — с кафява кожа и къса къдрава коса — се забелязваше заради красивото лице с бебешко излъчване.

Момчето от теста , сетих се аз. Синът на Първи гражданин, който бе допуснат без изпит.

Браво. Бяха ни натресли безполезен аристократ, който живееше в най-ниските — и най-безопасни — пещери на Дръзки. Беше в школата не благодарение на умения или интереси, а защото искаше да има значка на кадет и да се чувства важен. Ако можех да съдя по начина, но който другите двама говореха, веднага ги набелязах като негови близки приятели. Бях готова да се обзаложа, че и тримата са влезли, без да полагат изпит, така че в групата ни имаше трима , които не заслужаваха да са тук.

Високият с бебешкото лице отиде към централните места на кръга. Как бе възможно момче да има лице само за удари? Той прочисти гърло, след това плесна силно с ръце.

— Внимание, кадети! Така ли искате да се представим на инструктора? Пръснати наоколо, докато бърборим? Стройте се!

Кималин, господ да благослови звездите ѝ, скочи и се опита да застане мирно. Двамата приятели пристъпиха напред и също се подредиха, изпънаха гърбове и гърди по-добре от истински войници. Всички останали просто гледаха момчето.

— Какво ти дава право да ни нареждаш? — попита Худия, атлетичното момиче от моята пещера. Тя остана облегната на стената, със скръстени ръце.

— Искам да направя добро първо впечатление на инструктора, кадет — отвърна досадникът. — Помислете си колко вдъхновяващо ще бъде, когато влезе и ни намери строени и стегнати.

Худия изсумтя.

— Вдъхновяващо ли? Ще приличаме на група подмазвачи.

Досадникът не ѝ отвърна и огледа тримата кадети. Поклати глава към Кималин, чиято версия на „мирно“ бе да застане на пръсти и да отдаде чест с две ръце. Беше направо нелепо.

— Изглеждаш нелепо — сряза я досадникът.

Момичето посърна, отпусна рамене. Веднага ме завладя гняв и желание да я защитя. Да, той беше прав, но нямаше нужда да я излага по този начин.

— Кой те е учил да заставаш мирно? — попита той. — Ще ни засрамиш всички. Няма да търпя подобно нещо.

— Да — намесих се аз. — Ще ти открадне призванието, тъй като очевидно това е твоя работа, досаднико.

Той ме огледа от главата до петите и очевидно забеляза кръпката на пилотския ми гащеризон. Беше на татко и му бяха нужни сериозни поправки, за да ми стане.

— Познавам ли те, кадет? — попита той. — Струваш ми се позната.

— Седях на първия ред за теста — отвърнах, — когато ти предаде листата си, без да си попълнил дори един въпрос. Може би си ме видял, когато огледа останалите в стаята, за да видиш как изглеждат хората, когато им се налага да работят , за да постигнат нещо.

Той стисна устни в права линия. Май бях засегнала болно място. Чудесно. Първа кръв.

— Избрах да не разхищавам ресурси — отвърна той, — да не карам някой да оценява теста ми, след като вече ми е предложено място.

— Място, което не си заслужил.

Той погледна към останалите кадети в стаята, които ни наблюдаваха с интерес, след това сниши глас.

— Виж…

— Да се строя ли? — повторих. — Пак ли се опитваш да ни командваш?

— Очевидно е, че аз ще ви бъда щурмови командир. Свиквай да изпълняваш онова, което кажа.

Арогантен син на супернова.

— Само защото си се намъкнал с измама в…

— Не съм се намъкнал с измама !

— Само защото си купил мястото си в пилотската школа не означава, че ще бъдеш щурмови командир. Я внимавай. Не ме превръщай в свой враг.

— А ако го направя?

По дяволите, беше толкова дразнещо, че се налагаше да вдигам лице към него. Скочих от мястото си, за да стана малко по-висока за спора — нещо, което силно го изненада.

Той наклони глава.

— Какво…

— Винаги атакувай от благоприятна позиция! — заявих. — Когато приключим, досаднико, ще задържа мръсната ти, разтопена значка като трофей, докато димящият ти кораб обозначава погребалната ти клада и последния ти дом на мястото, където се намира смазаният ти, пречупен труп.

В стаята се възцари пълно мълчание.

— Добре… — въздъхна досадникът. — Това беше… доста описателно.

— Благословени да са звездите ти — добави Кималин. Худия вдигна палци към мен и се ухили, въпреки че останалите в стаята очевидно нямаха никаква представа какво да мислят за мен.

Ами… май бях прекалила. Бях свикнала да вдигам скандали; животът ме беше научил да редя агресивни заплахи, за да накарам хората да се отдръпнат. Трябваше ли обаче да го правя тук?