Джеймс Кори - Левиатан се пробужда

— Наистина? — попита невярващо Холдън. — Да не са се сблъскали с него? Защото на милиони километри наоколо няма нищичко.

— Може да са се отбили, защото някой е имал нужда. Знаем само, че там клечи някакъв кретен и излъчва авариен сигнал за помощ, а ние сме най-близо. Вероятно…

Законът при подобни случаи не подлежеше на тълкуване. В среда, крайно враждебна към всякаква форма на живот, каквато бе космосът, помощта към изпаднал в беда събрат по раса не беше израз на добра воля. Със самото си съществуване аварийният сигнал задължаваше най-близкия кораб да спре и да окаже помощ — което не означаваше, разбира се, че законът винаги се спазва.

„Кентърбъри“ имаше пълен товар. Над милион тона лед, ускорявани внимателно и постепенно през последния месец. Също като огромния глетчер, смазал ръката на Падж, тази маса щеше да е много трудна за маневриране. Всеки би се изкушил да имитира проблеми с комуникацията, да изтрие записа в дневника и да остави на чичко Дарвин да напише епилога.

Но ако Макдоуъл бе решил да постъпи така, не би повикал Холдън. Нито пък щеше да проведе разговора по открита линия, в присъствието на целия екипаж. Капитанът би могъл сам да се справи с проблема. И с това щеше да спечели уважението на всички на борда. Заради спестените разходи, заради дързостта да се опълчи на правилата. Ако пък реши да се придържа към закона, да изпълни човешкия си дълг, щеше да се превърне в епицентър на стаено недоволство и омраза. Затова му бе потребен Холдън, който да предложи решението.

— Трябва да спрем — заяви Холдън. Сетне добави примирително: — Нека да не забравяме и възнаграждението.

Макдоуъл чукна с пръст екрана.

— Капитане? — разнесе се топлият, мек глас на Ади.

— Направи изчисления за промяна на курса — нареди той.

— Сър?

— Провери какво ще ни струва да се изравним с CA-2216862.

— Спираме до астероид?

— Просто изпълнявай заповедта, навигатор Тукунбо.

— Да, сър — отвърна тя. Холдън чу серия от почуквания. — Ако сменим посоката незабавно и разпалим двигателя като котелното на ада през следващите два дена, можем да се приближим на петдесет хиляди километра.

— Би ли пояснила какво точно означава „като котелното на ада“? — попита Макдоуъл.

— Че всички ще трябва да легнем в противоускорителните кресла.

— Разбира се, че ще трябва — въздъхна Макдоуъл и се почеса по прошарената брада. — И ако извадим късмет, леденият блок няма да смачка много корпуса. Вече съм твърде стар за тези неща, Холдън. Наистина.

— Така е, сър. Стар сте. А и аз винаги съм харесвал креслото ви. — Макдоуъл се намръщи и направи неприличен жест. Ребека се разсмя и той я изгледа.

— Прати съобщение до подателя на сигнала, че се насочваме натам. И предай на Церера, че ще закъснеем. Холдън, какво е положението с „Рицар“?

— Не може да лети в атмосфера, преди да сме сменили някои части, но ще се справи без проблем с петдесет хиляди километра във вакуум.

— Сигурен ли си?

— Наоми го казва. Което значи, че е вярно.

Макдоуъл се изправи. Беше висок над два метра и по-мършав от тийнейджър на Земята. Предвид възрастта му и непригодността на тялото му към гравитация два дена постоянна тяга щяха да му се отразят ужасно. Холдън изпита съчувствие към стареца.

— Ето какво ще направим, Джим — заговори Макдоуъл с тих глас, така че само Холдън да го чува. — От нас се иска да спрем и да се опитаме да помогнем, но не е необходимо да променяме напълно курса си, ако разбираш какво казвам.

— Ама ние вече спряхме — напомни Холдън и в отговор Макдоуъл разтвори въздългите си ръце. Един от многото поясни жестове, появили се покрай необходимостта често да се носят скафандри.

— Не можем да го избегнем — съгласи се той. — Но ако там се натъкнеш на нещо, което не ти харесва, не се прави на герой. Събирай си играчките и се прибирай у дома.

— И да го оставя на следващия кораб, който мине насам?

— По-важното е вие да сте в безопасност — погледна го Макдоуъл. — Това е заповед. Разбра ли ме?

— Разбрах — отвърна Холдън.

Докато Макдоуъл обясняваше ситуацията по интеркома, Холдън имаше чувството, че чува недоволните стонове на хората от екипажа. Той се приближи до Ребека.

— Е, добре — рече. — Какво можеш да ми намериш за повредения кораб?

— Лекотоварен съд. Марсианска регистрация. Пребивава на Ерос. Името му е „Скопули“…

Детектив Милър се изтягаше в креслото от пластопяна и се усмихваше окуражаващо, докато се опитваше да схване поне нещо от разказа на момичето.