Джеймс Кори: Левиатан се пробужда

Ади се усмихна, чукна с пръст екрана и остави слушалките да се полюшват на гърдите ѝ, сякаш бяха някакво техническо украшение.

— Старши офицер Джеймс Холдън — изрече тя с подчертано официален тон, който само подсилваше плътния ѝ нигерийски акцент. — Какво мога да направя за вас?

— Странно е да ме питаш точно това — каза той. — Защото тъкмо си мислех колко ще е приятно да ми дойдеш на гости в каютата, когато ти свърши смяната. Една приятна романтична вечеря със същата помия, която поднасят в кубрика. Под звуците на тиха музика.

— Да пийнем вино — предложи тя. — Да нарушим някои правила. Хубава мисъл, но тази вечер не ми се прави секс.

— Не говорех за секс. Хапване и приказки.

— Аз пък говорех за секс — изтъкна тя.

Холдън коленичи до креслото. При една трета g , колкото осигуряваше сегашната тяга, той се чувстваше напълно удобно в тази поза. Лицето на Ади омекна. Екранът изпусна мелодичен звън, тя го погледна, изключи сигнала и се обърна към него.

— Ади, аз те харесвам. Искам да кажа, наистина ми е приятно с теб. Не разбирам защо да не прекараме малко време заедно, без да се събличаме.

— Холдън, миличък, престани, моля те.

— Какво да престана?

— Престани да се опитваш да ме направиш своя приятелка. Ти си свестен тип. Имаш сладък задник и ми е забавно с теб в леглото. Но това не значи, че сме сгодени.

Холдън се надигна бавно, смръщил леко вежди.

— Ади, за да излезе нещо от тази връзка, искам малко повече.

— Нищо няма да излезе — подчерта тя. — И така си е добре. Ти си старши офицер на кораба, аз съм на временна служба. Най-много още полет-два и си тръгвам.

— Аз също не съм прикован за този кораб.

В смеха ѝ се долавяха топлина и недоверие.

— От колко време си на „Кент“?

— От пет години.

— Никъде няма да идеш — заяви тя. — Свикнал си тук.

— Да съм свикнал? „Кент“ е стогодишен влекач. Може би съществува и по-тъпа работа, но трябва доста време, за да я откриеш. На борда има само хора с крайно недостатъчна подготовка или такива със сериозни проблеми в миналото.

— Което не значи, че не си привикнал. — Сега вече погледът ѝ бе по-твърд. Тя прехапа устни и извърна очи към екрана.

— Не го заслужавах — рече той.

— Така е — съгласи се тя. — Виж, казах ти, че тази вечер не съм в настроение. Искам да се наспя. Утре ще съм по-мила.

— Обещаваш ли?

— Дори ще ти сготвя вечеря. Приемаш ли извинението?

Той се наведе и я целуна по устните. Тя отвърна на целувката му, в началото от любезност, после с повече топлота. Пръстите ѝ за миг притиснаха тила му, сетне се дръпнаха.

— Твърде те бива в това. По-добре си върви. Все пак съм на работа.

— Добре де — каза той, но не си тръгна.

— Джим — погледна го тя, но в този момент се включиха високоговорителите.

— Холдън на мостика — отекна в помещението гласът на капитан Макдоуъл. Холдън промърмори една ругатня. Ади се засмя. Той се наведе отново, целуна я по шията и се отправи бързо към асансьора, молейки се капитан Макдоуъл да бъде споходен от внезапно стомашно разстройство заради лошо подбрания момент.

Мостикът не беше кой знае колко по-просторен от каютата на Холдън, горе-долу колкото половината от кубрика. Ако се изключеше двойно по-големият монитор, инсталиран заради отслабващото зрение на капитан Макдоуъл, изпитващ хронично недоверие към хирургичните методи за телесно усъвършенстване, не се различаваше по нищо от канцеларията на някоя малка счетоводна фирма. Из въздуха витаеше смесица от миризма на дезинфектант и чай йерба мате. Макдоуъл се завъртя леко с креслото. После се наведе напред и посочи комуникационната станция.

— Бека! — провикна се. — Кажи му!

Ребека Байър, дежурният комуникационен офицер, изглеждаше като кръстоска между акула и професионален убиец. Черни очи, остри черти, устни, прекалено тънки, за да ги забележиш в началото. На борда разправяха, че приела работата, за да избегне съдебно дирене във връзка с убийството на бившия ѝ съпруг. Холдън я харесваше.

— Получихме авариен сигнал — докладва тя. — Прехванахме го преди около два часа. Ехото току-що се върна от Калисто. Истински е.

— Хм — изсумтя Холдън. И после изригна: — По дяволите! Ние ли сме най-близо?

— Единственият кораб в радиус от няколко милиона километра.

— Както и предполагах — сви устни Холдън.

Бека погледна капитана. Макдоуъл изщрака с кокалчета, загледан в екрана. Лицето му бе обагрено в зеленикавото сияние на монитора.

— Съвсем близо е до един астероид, но не от Пояса — рече той.