Джеймс Кори: Левиатан се пробужда

Но ако се бяха евакуирали, щеше да ги чуе, когато излизат през шлюза, нали?

Тя стигна последната палуба, тази, на която бе машинният отсек, и спря, когато люкът не се отвори автоматично. Червената светлина на индикатора сочеше, че вратата е заключена отвътре. Отново си помисли за радиация или сериозна повреда. Но дори да беше така, щяха ли да заключат вратата отвътре? На нито един от индикаторите на предишните люкове не светеше червено. Нито пък сензорите показваха наличие на радиация. Значи беше нещо друго.

Там отново цареше бъркотия. Кръв. Навсякъде бяха разхвърляни инструменти и контейнери. Каквото и да се бе случило, бе станало тук. Не, беше започнало тук. И бе приключило зад затворения люк.

Трябваха ѝ два часа да среже люка с горелка и щанга от ремонтното. Хидравличната система не работеше и трябваше да изтика люка на ръка. Отвътре я лъхна топъл въздух с болнична миризма, но без антисептик. Мирис на кръв и повръщано. Значи тук са ги измъчвали. Очакваше да открие приятелите си, смазани от бой или накъсани на парченца. Джули стисна здраво щангата и се приготви да строши поне една глава, преди да я убият. След това се тласна навътре.

Машинният отсек бе просторен и мрачен като катедрала. Термоядреният двигател заемаше централно място. Но нещо не беше наред с него. Там, където би трябвало да блещукат датчици, да лъщят защитни панели и да сияят монитори, някаква тъмна маса сякаш покриваше кожуха му. Джули я доближи бавно във въздуха, уловила с една ръка близкия парапет. Странна миризма изпълни ноздрите ѝ.

Подобната на глина кора, обвиваща реактора, не приличаше на нищо, което бе виждала. През нея — сякаш вени или бронхи — преминаваха тръбички. В някои части пулсираше. Значи не беше глина.

Плът.

Една издатина върху образуванието се протегна към нея. Сравнена с всичко останало, изглеждаше не по-голяма от палец на крак, от кутре.

Беше главата на капитан Дарен.

— Помогни ми — рече главата.

Преди сто и петдесет години, когато локалните противоречия между Земята и Марс заплашвали да предизвикат война, Поясът бил все още далечен хоризонт от неоценени минерални залежи без всякаква икономическа изгода, а външните планети не фигурирали в нито една, дори най-нереалистична, корпоративна мечта. Сетне Соломон Ъпстейн конструирал своя малък, усъвършенстван термоядрен двигател, монтирал го на кърмата на семейната си космическа яхта и го включил. С добър телескоп все още може да се различи корабът му, носещ се със скорост, близка до тази на светлината, към неизследвания космос. Най-величественото и най-дългото погребение в човешката история. За късмет бил оставил плановете на двигателя на домашния си компютър. Ъпстейновият двигател не подари на човечеството звездите, но му поднесе планетите.

„Кентърбъри“ бе преустроен колониален лайнер с многобройни и предимно пустеещи помещения, дълъг три четвърти километър и широк четвърт, а формата му наподобяваше противопожарен кран.

На времето бил натъпкан до пръсване с хора, припаси, планове, машини, надуваеми жилищни сфери и надежди. Днес над двайсет милиона души обитаваха луните на Сатурн. „Кентърбъри“ бе транспортирал до там почти милион техни предци. Четирийсет и пет милиона имаше на луните на Юпитер. Дори последната луна на Уран, най-далечният пост на човечеството, бе приютила пет хиляди души — преди, разбира се, мормоните да подхванат строежа на своя заселнически кораб, за да се отправят към звездите и далеч от забраните за свободно кръвосмешение.

А зад всичко това започваше Поясът.

Ако попитате вербовчиците на СВП, когато са пийнали и с развързани езици, вероятно ще ви кажат, че в Пояса живеят стотици милиони. Задайте същия въпрос на някой преброител от вътрешните планети и отговорът ще е петдесет милиона. Но откъдето и да го погледнете, това е огромно население, което се нуждае от страшно много вода.

Ето защо в наши дни „Кентърбъри“ и десетина негови събратя от водоснабителната компания „Чиста и свежа“ кръжаха между щедрите пръстени на Сатурн и Пояса, прикачили зад себе си цели ледени глетчери, и щяха да го правят, докато корабите остареят и се превърнат в прогнили отломки.

Джим Холдън намираше това за особено поетично.

— Холдън?

Той обърна гръб на хангара. Пред него се извисяваше главен инженер Наоми Нагата. Беше висока почти два метра, пристегнала къдравата си черна коса в плитка, а на лицето ѝ се четеше смесица от любопитство и раздразнение. Имаше навика на поясните да свива ръце, вместо рамене.