Джеймс Кори: Левиатан се пробужда

— Холдън, слушаш ли ме, или просто зяпаш през люка?

— Имало е проблем — рече Холдън. — И тъй като ти си много, много добра, успяла си да се справиш с него, макар че не разполагаш с нужните средства, нито с пари.

Наоми се разсмя.

— Значи не си ме слушал — отчете тя.

— Всъщност, не.

— Е, поне си схванал основното. Колесникът на „Рицар“ е извън строя, поне докато не заменя изолацията. Това ще бъде ли проблем?

— Ще попитам стареца — отвърна Холдън. — Но кога за последен път сме използвали совалката в атмосфера?

— Никога, но според правилника трябва да имаме поне една совалка, оборудвана да лети в атмосфера.

— Ей, шефе! — провикна се от другия край на помещението Еймъс Бъртън, роденият на земята помощник на Наоми. Всъщност викаше нея. Капитан на кораба беше, разбира се, Макдоуъл, Холдън беше старши офицер, но в малкия свят на Еймъс само Наоми беше началник.

— Какво има? — извика в отговор тя.

— Прекъснат кабел. Ще можеш ли да го подържиш, докато донеса резервен?

Наоми погледна през рамо към Холдън с изражение, което питаше: „Приключихме ли с теб?“ Той козирува шеговито, тя изпръхтя, поклати глава и се отдалечи в омазнения си комбинезон.

Седем години в земния флот, пет — в космоса на цивилна работа, и въпреки това не можеше да привикне с издължените, привидно крехки скелети на поясните. Детството, прекарано в гравитация, променяше неумолимо начина, по който виждаше света.

Холдън стигна централния асансьор, задържа за миг пръст над бутона за навигационната палуба, изкушен от идеята да види Ади Тукунбо — да зърне усмивката ѝ, да чуе гласа ѝ, да вдъхне миризмата на пачули и ванилия, с която парфюмираше косата си, — но вместо това натисна копчето за лазарета. Дългът преди удоволствието.

Когато влезе, Шед Гарви, фелдшерът, се бе привел над лабораторната си маса и ровичкаше в останките от смазаната ръка на Камерън Падж. Преди месец ръката на Падж се бе заклещила под един трийсеттонен леден блок, движещ се със скорост от пет милиметра в секунда. Често срещано нараняване сред хора, упражняващи опасната професия да режат и местят айсберги в условия на безтегловност, и Падж приемаше случилото се с фатализма на професионалист. Холдън се наведе над рамото на Шед, за да гледа как фелдшерът вади един медицински червей от мъртвата тъкан.

— Какво ново? — попита той.

— Положението е доста добро, шефе — отвърна Падж. — Остават още няколко нерва. Шед ми обясни как точно се прихваща протезата.

— Стига да овладеем некрозата — обади се фелдшерът — и да не позволим на чуканчето да се затвори, преди да сме стигнали Церера. Проверих застрахователната полица, Падж има право на протеза с обратна връзка, сензори за натиск и температура и специален софтуер за сервоусилвателите. На вътрешните планети имат нов биогел, с който крайникът израства наново, но застраховката не го покрива.

— Майната им на вътрешните, с техния вълшебен гел — заяви Падж. — Предпочитам някой изпитан поясен фалшификат пред измишльотините на онези копелдаци. — Той се сепна: — А, без да се обиждате, старши.

— Не съм и помислял. Радвам се, че ще можем да те оправим — рече Холдън.

— Кажи му и другото — подхвърли Падж с немирна усмивка. Шед се смути.

— Ами, хм, тъй де, чух момчетата да говорят. Тези, които имат такива протези — Шед избягваше погледа на Холдън, — разправят, че докато все още привикваш с протезата, усещаш леки почуквания все едно си правиш чекия.

Холдън остави думите без коментар, докато Шед бавно се изчервяваше.

— Добре, че ми каза — рече той накрая. — Та как е некрозата?

— Има известна инфекция — отвърна Шед. — Ларвите я държат под контрол и в определен смисъл възпалението даже е от полза, така че няма да се борим с него, стига да не се разпространява.

— Ще бъде ли готов за следващия тур? — попита Холдън.

Падж се намръщи за пръв път.

— Разбира се, че ще съм готов. Аз винаги съм готов. Това ми е работата, сър.

— Едва ли — възрази Шед. — Зависи как ще го понесат костите. Но ако не за следващия, за по-следващия ще е във форма.

— Стига бе — ядоса се Падж. — Мога да режа лед с една ръка по-добре от половината некадърници на борда.

— Радвам се да го чуя — кимна Холдън, като прикри усмивката си. — Продължавай в същия дух.

Падж изсумтя с досада. Шед извади още една ларва. Холдън се върна при асансьора и този път не се подвоуми.

Навигационната станция на „Кентърбъри“ не беше оборудвана с цел да впечатли посетителя. Огромните, скриващи стените монитори, които Холдън си бе представял, когато постъпваше във флота, останаха само рожба на въображението му. Ади седеше пред два екрана, малко по-големи от ръчен терминал, по които течаха данни за работата на реактора и мощността на двигателя в единия край и колонки от цифри за състоянието на различни системи в другия. Беше нахлузила големи слушалки, които покриваха ушите ѝ и приглушаваха ритмичния тътен на басовете. Ако „Кентърбъри“ засечеше някаква аномалия, щеше незабавно да я извести. Щеше да го направи и в случай, че някоя от системите излезе от строя. Ако капитан Макдоуъл напусне мостика — тогава тя трябваше да спре музиката и да поеме командването. Да поважничи, докато той се върне. Подмамващият ѝ хедонизъм бе едно от хилядите малки неща, които привличаха Холдън. Той застана зад нея, свали внимателно слушалките и каза: „Здрасти“.