Чарлс Шефилд - Летен прилив

Жената се възстанови по-бързо от мъжа. Тя първа се измъкна от камерата „Шиндлър“ за зимен сън, изправи се, олюля се от гравитационното поле и впери поглед в далечината. От отпуснатите й гласни струни прозвуча нисък звук, нещо като задоволство, последван от опит за прочистване на гърлото.

— Успяхме! Тя е там.

Наистина беше там. Дискът от разтопено злато на Лакост стоеше точно в центъра на предния екран. Две минути по-късно мъжът се изправи до нея, все още свалящ защитния гел от лицето си. Той докосна ръката й в знак на поздрав, облекчение и любов. Бяха партньори и в живота.

— Време е да будим другите.

— След няколко минути — каза тя. — Спомни си за Каптейн. Нека се уверим, че наистина сме достигнали целта.

— Случаят със звездата Каптейн беше запечатан в паметта на всички изследователи: осем планети с видимо чудесни възможности и всичките, при проучване отблизо, неподходящи както за човешка жизнена среда, така и за извличане на ресурси. Първият пристигнал на Каптейн колонизаторски кораб бил прекалено амортизиран, за да достигне до втората цел.

— Само на два светлинни дни сме от нея — продължи тя. — Можем да започнем сканиране. Преди да събудим някой, нека проверим за наличието на кислород в атмосферата.

Бордовият компютър прие командата и веднага съобщи с тих глас:

„Кислороден свят. Вероятност за живот 0.92.“

Зрителното поле се увеличи и се завъртя, дискът на Лакост бързо нарасна, след това изчезна, появи се нова светла точица, уголеми се и изпълни целия екран.

„Четвърта степен планета — съобщи компютърът. — Сравнителен показател за качество на земен изоморфизъм — 0.86. Средно разстояние — 1.22; среден температурен диапазон — 0.89 до 1.04; наклон на оста…“

— Какво, по дяволите, е това?

Компютърът млъкна. Въпросът нямаше никакъв смисъл за него.

В центъра на екрана беше изобразена планета. На сиво-синята сфера вече достатъчно ясно се виждаха широки ленти и завихряния на атмосферни циркулационни процеси. Но на него се виждаха също паяжина от мъгляви линии и ярки спирали, заобикалящи планетата и обгръщащи я в огърлица от светлини.

— Някой е бил тук преди нас… — гласът на жената заглъхна, преди да довърши изречението.

Информационната мрежа между населените планети непрекъснато работеше. Тя беше ограничена до скоростта на светлината, но въпреки това жената не можеше да повярва, че някой неизвестен на тях изследователски кораб е бил изпратен на Лакост. И ако друг кораб е пристигнал тук, мащабите на онова, което виждаха, надминаваха всичко, което една изследователска колония би могла да постигне за няколко години.

Или за няколко столетия.

— Панорамен изглед.

Компютърът чу думите й и настрои образа. Планетата се сви до размерите на грахово зърно, превърна се в ярко, искрящо мънисто. На екрана се появи сияние, заобикалящо космическа конструкция, блестящ ореол, в който планетата приличаше на перла, разположена между черупките на стрида. Крехките нишки на конструкцията се простираха в безкрайността, все по-тънки и по-тънки, докато накрая стигаха под разделителната способност на видео сензорите.

— Не са от нашия вид, Тамара. Това не са наши.

Никакви човешки конструкции, нито дори пръстеновидните градове, които заобикаляха Земята, се доближаваха по мащаби и сложност до тях. Някои от спираловидните нишки около планетата сигурно бяха дълги над четиристотин хиляди километра и дебели няколко километра. Те би трябвало да са нестабилни при действието на гравитационните сили на планетата, на приливните пертурбации и на техните собствени взаимодействия. И все пак, изглежда, не бе така.

— Време е да събудим другите — каза Тамара.

— А после?

— А после… — тя въздъхна. — Не зная. Най-сетне я намерихме, Деймън. Натъкваме се на други интелигентни видове. И то високо технологично развити. Но щом са могли да построят това — тя посочи поразяващата конструкция на екрана и гласът й стана дрезгав, — защо не са ни намерили? Е, надявам се отговорът на този въпрос да научим след няколко дни.

Три дни по-късно катерите на кораба бродеха по вените и артериите на космическия артефакт. За петнадесет дни главният кораб беше се издигнал на пет милиона километра, чакаше и се надяваше на контакт с планетата в отговор на радио- и лазерните сигнали. Отговор обаче не последва. Накрая се приближиха и започнаха директно изследване.

Мъглявите нишки на екрана се оказаха мрежа на колосален артефакт, достигащ повърхността на планетата — ненаселен свят, много подходящ на пръв поглед, но нишките се простираха и в Космоса до непредполагаеми цели.