Б. Ларсън: Изтребление

— Трябва да ни измъкнете оттук, сър! — изкрещя капитан Сарин.

Мислех усилено, чак забравих да мигам.

— Пехотинци, стреляйте по свое усмотрение! — наредих.

Още лъчи се включиха в обстрела, жилеха чудовището. Уви, успяхме единствено да го ядосаме още повече. Полудяло от болка, то се мяташе и тъпчеше с подновена енергия. Осъзнавах, че е само въпрос на време да насочи гнева си към макроския кораб. Вратите бяха отворени и чудовището със сигурност щеше да тръгне към нас в търсене на следобедна закуска. От опит знаех, че големите червеи не умират лесно. А този беше десетина пъти по-голям от най-големите, които бях видял досега.

Реших да си пробвам още веднъж късмета с макросите, пък дано проявят здрав разум.

— Изоставеното оборудване не ни е необходимо — изкрещях в комуникатора, за да надвикам трясъка. — Битката с тази биологична единица ще намали ефективността ни повече, отколкото ще ни струва изоставеното оборудване.

Още едно колебание. Стори ми се, че продължи много дълго, но може да беше и заради червея, който тъкмо се обръщаше в търсене на свежа плячка. Чудовището спря погледа си върху кораба и се метна право към зейналия трюм.

— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили.

— Сър! — чух гласа на майор Робинсън в ухото си. — Мисля, че можем да го свалим, сър. Вие върнахте два реещи се танка от планината. Ако съсредоточим стрелбата им върху главата на…

— Не — прекъснах го. — Остани на поста си.

— Но защо да не опитаме, полковник? — попита раздразнено Робинсън.

— Защото червеят вече унищожи реещите се танкове. Останаха ни само няколко дълбачки, а те нямат необходимата далекобойност.

Гигантската глава се мушна още два пъти в трюма на кораба. Всеки път по една лазерна установка изчезваше, заедно с пехотинеца, който я управляваше, и тухлата, на която стояха.

— Макроско командване, губя твърде много бойци. Задължително е да излетим веднага!

— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили.

— Уверявам ви, че пак ще сме ефективна бойна сила! — ревнах в микрофона. Комуникационната система предаде думите ми към макроското командване.

Още пехотинци се озоваха в пастта на чудовището заедно с установките и тухлите си.

— Уверението прието. Следва излитане.

Нямах време да се чудя защо макросите бяха променили решението си. Щях да се тревожа за това по-късно.

— Всички да се отдалечат от вратите! — изревах.

Макросите не си направиха труда да затворят вратите. Това би отнело твърде много време. Просто повдигнаха носа на кораба — входа към трюма — и включиха тягата. За щастие тухлите не се разлетяха, благодарение на магнитните ключалки. Много от пехотинците обаче не извадиха този късмет и когато подът се наклони под краката им, полетяха назад към струпаните модули. Неприкрепеното оборудване и оцелелите танкове се хързулнаха по наклона, танковете форсираха напразно двигателите си в опит да компенсират плъзгането. Мъже попадаха под тежестта им. Мнозина пропаднаха към далечната стена на трюма, която прекрати безмилостно полета им. Все пак малцина от тях умряха. Благодарение на нанитите в телата си моите пехотинци оцеляваха при условия, които биха убили обикновен човек. Ала през следващите няколко дни, докато траеше тежкият оздравителен процес, не един и двама съжалиха, че не са умрели.

Голямата врата на трюма се затвори мъчително бавно. Когато най-после платната ѝ се прибраха с трясък и скриха червената светлина на гигантското слънце, останахме на тъмно и студено. Хора стенеха, охкаха и плачеха, викаха за помощ. Други крещяха в екстаз, че са се измъкнали живи от хватката на Хелиос.

Разполагахме с под две хиляди човека в бойна готовност. Много малко от онези, които бяха слезли с мен в крепостта на червеите, все още бяха между живите.

Едва по-късно разбрахме, че майор Робинсън е бил погълнат от гигантския червей заедно с много други. Стрелял бе с една от установките, които червеят си беше харесал. От целия ми команден щаб бе оцеляла единствено капитан Сарин.

— Жалко, че не убихме онзи проклет гигант — каза Сандра, когато най-после останахме насаме в стаята си.

— Червеите ще имат нужда от него да си изкопаят нова планина — казах аз.

— Изненадана съм, че ти пука за тях. Какво ще правим сега, Кайл?

— Отиваме си вкъщи. Ще обявим нова мобилизация и догодина, когато макросите дойдат за нов товар пушечно месо… какво пък, може да имаме някоя и друга изненадка за тях.