В сърцето си знаех, че подофицер Слоун вече е на друго място. Най-вероятно се носеше в космоса. В орбита около планета, която човешко око не е зървало. Или пък е попаднал в неутронна звезда. И се е изпарил за части от секундата или е бил смазан до размерите на монета под натиска на немислима гравитация. Или просто се носеше някъде и крещеше за помощ към безразличния и празен космос, сам в края си.
Стиснах комуникатора за връзка с макросите. Зелената светлинка показваше, че каналът още е отворен. Едва не строших устройството в гнева и отчаянието си.
— Изключете го! — ревнах с цяло гърло.
— Мисията завършена. Върнете се в базата за транспортиране.
— Избивате хората ми! Изключете го веднага!
— Мисията завършена. Върнете се в базата за транспортиране.
— Шибани машини!
— Мисията завършена. Върнете се в базата за транспортиране.
Унищожих комуникатора. Смачках го в юмрука си и това ми достави огромно удоволствие, макар душата ми да агонизираше. Куон ме повлече назад към ръба. Скоро настигнахме един изтеглящ се танк. Няколко от машините бяха успели да избягат. Бяха по-тежки и по-плътни от пехотинците. Удържаха на ураганната сила, която засмукваше всичко към арката на пръстена. Стотици червеи се гърчеха в хватката на торнадото. Червеи и хора. Моите пехотинци продължаваха да стрелят, тънки като молив лазерни лъчи поразяваха всеки враг, който се озовеше твърде близо.
Куон уви пръстите ми около една ръкохватка върху корпуса на танка. Имаше много такива ръкохватки на подходяща височина, за войниците. Сержантът едва не смаза пръстите ми, притискайки ги към металната скоба. Бих извикал от болка, само че болката не ме интересуваше особено в онзи момент. Куон се хвана на свой ред за съседната ръкохватка, а с другата си ръка ме сграбчи за яката, сякаш се боеше, че може да се пусна.
Имаше пехотинци наоколо, някои вътре в танка, други увиснали на ръкохватки като нас, но не бяха много. Проточих врат назад, докато машината ни отнасяше през кораловата горичка, мачкайки всичко по пътя си.
Гледах зад себе си и виждах стотици пехотинци и червеи, понесени от завихрилото се торнадо. Мнозина се прегръщаха. Други продължаваха да удрят по врага, едните с ножове и пистолети, другите със силните си челюсти. Поединично и по двойки, на групи от по десетина гърчещи се тела, всички те изчезваха, засмукани в нищото.
Зачудих се дали ще продължат битката си и от другата страна на портала. Доколкото познавах своите хора и червеите, най-вероятно щяха да го направят.
Когато стигнахме базата си на повърхността, макроският кораб вече беше кацнал. Ледени кристали, формирали се в горните слоеве на атмосферата, се напукваха и се свличаха на синьо-бели парцали от корпуса му. Предположих, че са резултат от замръзването на водни пари, но не бях сигурен и не си направих труда да попитам.
Самата база беше нагоре с краката. Червеите я бяха нападнали, вероятно мотивирани от жажда за мъст. Скочих от танка, на който се возех и който предлагаше достатъчно място за пътници сега, когато бяхме изгубили три четвърти от войската си. Хукнах към тухлите и скочих върху първата, която се изпречи пред погледа ми. Командният модул, който преди се намираше върху няколко други тухли в центъра на базата, сега лежеше прекатурен и под ъгъл, така че единият му край беше потънал в земята. Шлюзът беше във високата част, тази, която стърчеше във въздуха. Навсякъде имаше трупове. Основно на червеи, но едно от всеки десет тела беше човешко.
Минах по купчина димящи трупове и скочих върху покрива на друга тухла, после на трета. Стигнах до шлюза на командния център и започнах да удрям по него.
Някой сложи тежка ръка на рамото ми. Извъртях се. Беше майор Робинсън. По лицето му се виждаше, че най-после е получил своя шанс да участва в истинска битка. На хълбока му имаше дупка колкото юмрук, черна и сълзяща.
— Тя не е вътре, сър. Евакуирахме всички от командния модул, след като червеите го преобърнаха.
— Къде е? — попитах аз, задъхан от спринта и паниката.
Робинсън посочи към северния край на лагера. Там, на покрива на една тухла, седеше позната фигура. Хукнах към нея, но не я прегърнах, каквото бе първоначалното ми намерение. Тя стискаше нож и по ножа имаше кръв.
— Сандра? — казах и коленичих до нея.
— Ти се върна — каза тя, без да ме поглежда.
— Да. Върнах се.
— Не вярвах, че ще оцелееш.
— Повечето от нас не оцеляха. Но сега имаме работа. Трябва да натоварим и да се махаме.
Читать дальше