Б. Ларсън: Изтребление

Изпратих танковете към фронта… който на практика представляваше окръжност.

— Браво и Делта да се изтеглят — извиках в комуникатора си. — Искам резерв в центъра, ако пробият. Ще осигуряваме огнево прикритие от основата на самия пръстен.

— Сър! — извика Куон. Двамата стояхме гръб в гръб и стреляхме упорито по прииждащия враг.

— Какво?

— Сър, трябва да се махнем оттук.

— Удържаме ги.

— Но не знаем какво ще направи онова нещо — каза Куон и посочи.

Погледнах през рамо към пръстена, който се извисяваше над нас. Целият беше в петна и пукнатини. Изглеждаше изхабен и древен. Не приличаше на нещо, което е построено вчера. Но с червеите никога не се знаеше. Артефактите, които бяхме видели досега, нямаха нито прави линии, нито гладки повърхности.

— Мислиш, че целта им е да ни набутат в пръстена? — попитах аз.

— Спретнаха ни вече една изненада — отвърна разсъдливо Куон. — Защо да няма и втора?

— Мда, защо не — съгласих се аз.

Роти Браво и Делта се бяха събрали в центъра на падината с изненадваща бързина. Никой не искаше да е на предната линия и да удържа вълната от връхлитащи червеи. А те сякаш нямаха край. Труповете им се издигаха на димящи купчини. Живите се катереха през телата на мъртвите си другари или копаеха под тях, за да ни докопат.

— Изтегляме се! Всички назад, по пътя, по който дойдохме.

Не беше нужно да ги подканям. Втурнахме се на юг и вражеската линия се огъна под натиска на концентрирания ни огън.

Когато се изкатерих до ръба на купата, погледнах назад и осъзнах, че още не можем да се изтеглим. Бяхме стигнали до зададената цел. Трябваше да съобщя на макросите, че мисията е изпълнена. Извадих специалното устройство, онова, което беше свързано с лъскавата нишка от нанити, последвала ни по целия път от горния свят. Чудех се колко ли пъти се е късала. Не беше трудно — виждал я бях да се прекъсва под ботуша на невнимателен пехотинец. Разбира се, нишката, съставена от милиарди нанити, всеки път се възстановяваше. Километър след километър тънка като косъм нишка, водеща към белия свят. Дори само от мисълта за това ме налегна носталгия по откритите пространства, по слънцето и вятъра. Та дори да са бурните ветрове и червеното слънце на Хелиос.

Натиснах бутона, който не бях натискал преди. Онзи, който отваряше канал към макроското командване.

— Идентифицирай се — дойде хладният отговор.

Отдъхнах си. Боял се бях, че връзката няма да се осъществи.

— Тук полковник Кайл Ригс. Стигнах до зададената цел. Мисията е завършена.

— Мисията не е завършена.

Погледнах надолу към свирепата битка около пръстена. На две места фронтът ни се беше огънал. Още не бяхме разбити, но нямаше да издържим дълго. Плащах с пехотинци за всяка нова вълна от червеи, които извираха от дупките. Рано или късно загубите ни щяха да станат твърде големи и противникът щеше да ни прекърши. Фронтът ни се беше разпаднал на групички от обкръжени отчаяни войници, които се бореха за живота си. Ако червеите разполагаха с достатъчно бойци и достатъчно време, щяха да ни избият до крак. Нямаше вариант да капитулираме. Нямаше къде да се изтеглим. Може би точно това бе планирал врагът през цялото време. Може би Куон беше прав, че пръстенът е някакъв древен олтар. Което превръщаше нас в кърваво жертвоприношение.

— Какво трябва да направя, за да завърша мисията? — извиках.

— Нанитната нишка трябва да докосне транспортния пръстен.

Сведох поглед към трептящата нишка от течно сребро, свързана с моя комуникатор. После погледнах към пръстена в ниското.

— Изчакайте. Минутка.

Стиснах за рамото подофицер Слоун, който беше останал до мен след първия сблъсък в каверната. Изгубил танка си, той се бе присъединил към моя взвод. Грабнах намотка от нанитното въже и му я връчих.

— Искаш ли да сложиш край на целия този кошмар, Слоун?

— И още как, сър!

— Отнеси това до пръстена долу. Трябва да ги свържеш някак.

Той кимна, стисна здраво въжето и хукна. Нишката се проточи след него като въженцето на хвърчило. Лъщеше и се променяше в движение, опитваше се да запази структурата си при разтягането.

Червеите се сражаваха все така ожесточено. Двамата с Куон стреляхме от позицията си в подкрепа на пехотинците, които отстъпваха към основата на пръстена. Съпротивата им стана по-яростна. Когато имаш нещо масивно зад гърба си, пък било то и извънземна структура с неясно предназначение, а твои другари те подкрепят по фланговете, бойният дух се съвзема. Но така или иначе, продължавахме да губим позиции. Хората, които изоставаха, падаха жертва на червеите.