Б. Ларсън: Изтребление

— Това е то, момчета! Разпръснете се и атакувайте! — извиках.

Без повече бавене хукнах към кораловата гора покрай горящите останки на дълбачката. Чувах ботуши да трополят зад мен, но не се обърнах да видя кой ме е последвал и кой — не. Зърнах неколцина пехотинци да потъват в меката пръст, засмукани от жадни за кръв червеи.

Извадих лазерния си пистолет и започнах да стрелям по всичко, което ми се стореше дори в минимална степен съмнително. Оставих пушката да виси на ремъка си, защото ранената ми ръка още не бе в състояние да борави с нея. Очилата ми потъмняваха периодично, реагирайки на стрелбата наоколо, и тази бърза, непредсказуема промяна в светлинния фон беше неприятна и объркваща. Автоматичното засенчване пазеше очите ни, но затрудняваше мозъка.

Веднага щом стигнах до коралите се метнах по корем на земята. Паднах болезнено върху ранената си ръка — нанитите все още не бяха възстановили контрола ми върху нея и тя се бе озовала под тялото ми. Вдишах и издишах през стиснати зъби, за да не изкрещя.

Продължих да се влача по корем напред, досущ като някой от червеите. Стигнах до прилично прикритие сред коралите, активирах с брадичка комуникатора и извиках на Куон да придвижи своите хора към нас при първа възможност. Трябваше да овладеем свой периметър в гората, преди врагът да ни е обградил.

— Изтласкайте ги назад — наредих на пехотинците, които се бяха придвижили заедно с мен в горящата гора от корали. — Намерете си прикритие и стреляйте по всичко, което се движи.

Погледнах зад себе си към участъка между повредения танк и кораловата гора. Преброих шестима мъртви пехотинци и мислено добавих към тях подофицер Слоун. Ала след миг танкистът пропълзя до мен и ме потупа по крака.

Изпръхтях от изненада.

— Как, по дяволите, се измъкна от машината, Слоун?

— Ами, то тези танкове могат да се управляват и сами, сър.

— Да — казах и погледнах към горящата дълбачка. Знаех всичко за кодовете на наномашините. Явно Слоун бе дал инструкции на танка си, после се беше измъкнал отзад и бе продължил след машината пешком заедно с нас. Замислих се дали да не го смъмря, задето е напуснал поста си, но решението му се беше оказало добро.

Бяхме се окопали в кръг в част от кораловата гора. Насочил бях групата си от двайсетина пехотинци към място, където по земята имаше много камъни. За пръв път попадахме на камъни тук, в земята на червеите. Дадох си сметка, че това трябва да е истинската почва на Хелиос, за разлика от компресирания талаш, смесен с червейска тор, през който бяхме копали досега. Това каменисто място би трябвало да затрудни поне в известна степен дълбаещите копеленца.

Групата на Куон се бавеше. Погледнах назад и видях, че са заети с друго. Танковете се спускаха един по един. Нанитните „въжета“ вършеха работа. Машините можеха да се плъзгат и над най-пресечения терен, но наклонът тук беше толкова голям, в добавка към двойната гравитация, че антигравитационните им системи се объркваха и не успяваха да запазят равновесие. Със закъснение си дадох сметка, че е трябвало да променя настройките им за движение по-близо до земята, което да осигури по-голяма стабилност.

Удържахме атаките на червеите благодарение на по-добрите си оръжия, но въпреки това броят им растеше постоянно. Беше само въпрос на време преди да докарат някой червей гигант с оръдия, който да ни види сметката, или просто да ни прегазят поради огромното си числено превъзходство.

Накрая, сякаш след цяла вечност, Року успя да смъкне танковете си по свлачището. Машините разгънаха предниците си в щитове и потеглиха към новоизвоюваната ни позиция. Големи групи пехотинци се придвижваха зад всеки танк, възползвайки се от подвижното прикритие.

Червеите реагираха с отчаян щурм. Нападнаха ни буквално отвсякъде, дори изпод земята, разравяйки почвата под телата ни. Пистолетът ми толкова се беше загрял, че усещах топлината дори през дебелата си ръкавица. Гърчещите се тела извираха навсякъде, бяха повече дори от чудатите подобни на дървета корали. Точно тогава пистолетът ми отказа. Реакторната ми раница си беше наред, затова реших, че е от лещите. Посегнах към пушката си и видях, че съм я изгубил някъде по пътя. Дебелият черен кабел на реакторната раница висеше прекъснат.

Смъкнах раницата от гърба си и извадих ножа. Червеите вече налитаха за близък бой. Все още разполагах с вградения в костюма си генератор, който осигуряваше достатъчно енергия за вентилационната и рециклиращата система.