Б. Ларсън: Изтребление

Мъжът вдясно от мен внезапно се загърчи. Кървав фонтан се изстреля под налягане във въздуха. Все едно нещастникът случайно беше попаднал на гейзер — червен на цвят. Мъжът се гърчеше, без да издаде и звук. Може би беше останал без гърло или нещо такова.

После червеят, който го беше захапал, изскочи на повърхността. Сцената ме подсети за една документалка, която бях гледал у дома — за акула, която напада плувец. Червеят беше нападнал изотдолу, открил мек участък сред камънаците, върху които лежахме, и бе отхапал голямо парче от корема на пехотинеца.

Червеят се надигна лъскав от дупката си и понечи да довърши започнатото. Допълзях до него и заразмахвах ножа си. Оръжието беше по-остро от бръснач. Плътта на червея се късаше като опаковъчна хартия. С шест удара почти го обезглавих. Нещо кафяво бликна от зейналата уста. Нямах представа дали чудовището кашля кръв, слюноотделя обилно от вълнение или плюе по нас в пристъп на ярост. Тримата се сборичкахме трескаво, докато червеят не потръпна за последно.

Огледах бойното поле, но не видях друга мишена. Врагът бе минал в отстъпление. Накъдето и да погледнех, пехотинци лежаха по земята изтощени. Някои викаха за помощ, но само един медик бе тръгнал с нас и по някое време беше загинал. Трябваше сами да се погрижим за себе си. Реших да започна с нещастника, който умираше до мен.

Веднага щом отлепих челюстите на мъртвия червей от корема му, пехотинецът свали шлема си и ме погледна. Не се опитваше да сдържи дъха си. Явно отровният въздух на Хелиос беше последната му грижа в момента.

Не се противопоставих на решението му. Ако искаше да глътне малко въздух в последните си мигове, кой бях аз да му преча?

— Какъв е на вкус въздухът, редник? — попитах го.

— Прегоряла пица — изгъгна той. — И още нещо, полковник…

— Какво?

— Много е горещо. Дори тук, под цяла планина от пръст, в тая тъмна дупка, пак е горещо. Не трябва да е така.

— Разбирам — казах. — Ще ти дам да пийнеш вода.

Бръкнах в чантата на корема си и напипах шише вода, от онези, които се стискат. Докато се обърна да му го подам, очите на пехотинеца вече се бяха подбелили. Изругах и взех пушката му. Започнах да стрелям по изтеглящите се червеи. Скоро те излязоха от обсег, невидими в странната гора.

Преброих оцелелите. Всичко на всичко деветима. Няколко минути по-късно Куон се появи заедно с танковете.

— Закъде си се разбързал така? — подхвърлих горчиво.

— Извинете, сър — каза той. — Страхотно се справихте със снайперистите, докато ние смъквахме танковете по нанадолнището.

— Да, отворихме им работа — казах. От думите ми капеше сарказъм, но Куон май така и не го усети.

Натоварихме ранените в танковете и поехме след тях. Движехме се през гората от кристали, като трошахме всяка клонка гаден розов корал по пътя си. Мъжете си говореха, че гората е нещо като продоволствен склад на червеите, и бяха твърдо решени да я съсипят максимално. Може и да бяха прави за предназначението на коралите, но лично аз се съмнявах. Кой знае? Замислих се дали да не ги спра, но истината бе, че дори моето съчувствие към врага вече се стопяваше.

Наредих два от танковете да заемат позиция в челото, а хората да се придвижват зад тях. Не се движехме по права линия към центъра на каверната, а повече по спирала, с надеждата да избегнем евентуални капани. Опитвахме се да подбираме най-здравите и каменисти участъци, но изборът не беше лесен. Истината бе, че от мястото ни, насред гора от хиляди коралови дървета, всичко изглеждаше еднакво.

Взирах се напрегнато пред себе си, но не виждах нищо по-особено в участъка, към който се стремяхме. Възможно ли бе там да няма нищо специално, питах се. Може би макросите просто искаха да стигнем до символичното сърце на врага. И бяха избрали центъра на планината с идеята, че ако стигнем дотук, значи сме нанесли сериозни щети на противника.

Куон, изглежда, мислеше същото.

— Защо сме тук, сър?

— Не знам. Това място е различно. Дали пък не е нещо като светилище?

Куон щракна с пръсти. Не знам как го правеше с ръкавици на ръцете. Посочи ме с пръст.

— Да. Това ще да е. Нещо като храм. Свещеното място на червеите. Гробница на герои.

— Мислех, че гробището им е отвън — казах аз.

— На бас, че тук почитат боговете си.

— Възможно е — казах аз.

— Може би това обяснява защо макросите ни пратиха тук — каза Куон. — На това свещено за червеите място.

Или пък изобщо не бяха имали представа какво има тук. Може би ни бяха пратили да си прокопаем път до центъра на дяволската планина само защото е голяма и им е била на пътя. Запазих тези мисли за себе си обаче. Нямаше смисъл да ги споделям с хората си. Войниците се нуждаят от конкретна цел.