Б. Ларсън: Изтребление

Траекторията на екрана започваше от планината и свършваше точно под нас.

— Какво ще правим, сър? — попита капитан Сарин.

— Не се тревожи — казах. — Ще се справим.

— Наистина ли вярвате, че можем да убием нещо толкова голямо, сър?

— Не. Но бихме могли да го надбягаме.

Товаренето е бавен процес и трудно може да се съкрати, но ние успяхме. В такива моменти всичко е въпрос на приоритет. Пратих всички здрави пехотинци да помогнат на товарачките. Вкарахме първо най-важните неща — въздушните пречистватели, водните рециклатори, генераторите и фабриките. Голяма част от жилищните тухли щяха да останат на Хелиос, което намали наполовина броя на модулите, които трябваше да натоварим. Така де, загубили бяхме голяма част от пехотинците си и нямаше смисъл да товарим тухли, които ще останат празни по обратния път.

Не си направих труда да конфигурирам петте оцелели дълбачки. Вместо това ги използвахме с ново предназначение — отворихме горната им част и качихме на тях по един модул. После, с двигатели на максимална тяга и с помощ от пехотинците, натоварените дълбачки успяха да вземат наклона на рампата с много скърцане, плъзгане и накланяне. Разтоварихме модулите по най-безцеремонния начин — буквално ги катурнахме в трюма. Не се занимавахме да ги редим, просто включихме магнитните ключалки и хукнахме към следващите тухли.

Натоварили бяхме повече от една трета от тухлите, когато реших, че е крайно време да се свържа с макросите и да им кажа да излитат. Гигантският червей вече копаеше вертикално под базата ни и щеше да пробие най-много след минута.

— Макроско командване, тук Кайл Ригс. Отговорете.

— Излишните съобщения хабят ресурсите на системата.

— Да бе, то понеже вие не губите време в излишни приказки. Затворете вратите на транспортния кораб и излитайте.

— Не всички наземни сили са на борда.

— Грешите, макроско командване.

— Не всички наземни сили са на борда.

— Сър — обади се капитан Сарин до мен. — Сигурно имат предвид тухлите и оборудването, които оставихме.

— Макроско командване, изоставихме част от оборудването си, за да избягаме от приближаващата мегабиологична вражеска единица — казах аз и си дадох сметка, че току-що съм измислил нова дума. Мегабиологична. Надявах се, че няма да се наложи да я използвам често.

Последва колебание. Точно колкото беше нужно на нашия голям приятел. Той изригна през тънкия пласт нанитноподсилена почва, повдигна го като лист хартия. Тухли се разлетяха като кибритени кутийки. Пръст, камъни и отломки влетяха през вратата на трюма. Хората се разбягаха в търсене на прикритие.

Червеят беше исполински. Като малък бях гледал куп филми за гигантски същества, които разрушават градове. Това чудовище не им отстъпваше с нищо. Устата му се отвори и изплю струи кафява течност. Паст толкова голяма, че да погълне една от тухлите ни, без да я дъвче.

Чудовището не ревеше, но земята под него определено го направи. Мокри парчета неидентифицирана материя се посипаха по нас. Една от тухлите се катурна и падна върху рампата на товарния кораб с оглушителен трясък.

Небето грейна със светлината на десетки енергийни лъчи, очилата ми се затъмниха автоматично. Майор Робинсън беше спретнал автоматични миникули, захранвани от тежките реакторни раници, които бяха останали неизползваеми заради силната гравитация на Хелиос. Добавил бе по една мозъчна кутия да ги контролира и ги беше прикачил към външния кръг тухли, които служеха за укрепление на базата ни. Сега тези кули обстрелваха с лъчите си тоновете плът, извисяващи се на трийсетина метра височина в средата на изоставения лагер. Имаше и други малки кули, които се обслужваха от пехотинци. На тях им трябваше само триножник за основа, лазерно устройство и генератор. Макар и твърде тежки да се носят на ръце, те вършеха работа като стационарни установки. Гледах от покрива на една тухла в трюма как Робинсън сглобява набързо такава установка. Той и още десетина други стреляха по гигантския червей, който скриваше слънцето с туловището си.

Червеят се разтресе. Личеше си, че няма личен опит с изгарянията, които причиняваха нашите оръжия. За жалост мощността на лазерите ни просто не беше достатъчно голяма, за да го убие. Вбесен, червеят започна да се мята и да тъпче с краката си, всеки голям колкото човек. Тухли хвърчаха и се разпадаха. Лазерите стреляха упорито, пържеха кожата на червея и влажното месо отдолу.

— Безпричинното изоставяне на оборудване намалява стойността на наземните сили — обади се преспокойно гласът на макроското командване.