Сергей Лукяненко - Линията на бляновете

На Сергей Бережной и Андрей Чертков, на които е познато пространството на бляновете

Най-малко от всичко Кей обичаше децата. Дали за това бе допринесло собственото му детство — в приюта „Ново поколение“ на Алтос, не се знае. Както и да е, той никога не се бе задържал на една планета повече от девет месеца. На планетите, преминали през фертилна обработка по време на Смутната война и откровено служили като доставчици на пушечно месо за Империята, не се бе застоявал повече от четири месеца и половина.

Освен това Кей не обичаше да бъде убиван. Нещо понякога крайно болезнено и винаги свързано с големи разходи. А парите му бяха необходими. Той обичаше своя хиперкатер — изискващ скъпоструваща поддръжка, жените — изискващи доста по-малко, виното на Империята и Мршанската асоциация, ароматите на произведенията на старите клаконски майстори и онези удоволствия на останалите раси, които е способен да разбере и понесе човекът.

Сега двете му антипатии се бяха събрали накуп. И най-лошото беше не това, че дете се канеше да го убие заради друго дете, и то по един от най-неприятните начини. Проблемът беше, че Кей не бе успял да заплати удължаването на аТана си.

А това, както се знае, е фатално.

Стаята в хотела беше прекалено мизерна, за да заинтересува организираните обирджии, и достатъчно прилична, за да предпази Кей от дребните крадци. Хлапакът, застанал до кревата му, по външност спадаше към втората категория. Откъде е взел електронен ключ, за да отвори вратата, и нулификатор за блокиране на сигнализацията, оставаше загадка. Работата с оръжието в ръката му беше по-проста — алгопистолетите, оръжието на садистите и неудачниците, не струваха скъпо.

— Нека направим следното — предложи Кей, като правеше отчаяни усилия да запази спокойния израз на лицето си. — Ти ще отклониш цевта и ще си поприказваме. Като сериозни хора.

Момчето се усмихна:

— Аз съм несериозен.

Той наистина не изглеждаше особено сериозен — мургав чернокос хлапак на дванайсет-тринайсет години. Копринената риза в крещящо розово и късите бели панталони му придаваха още по-безопасен вид.

— Чуй ме — отново призова Кей. — Дори да изхвърлиш пистолета през прозореца…

Момчето леко се намръщи.

— Дори да изхвърлиш пистолета, няма как да ти направя нещо! Нали виждаш…

— Виждам.

— Аз не мога да разговарям с насочено към мен дуло…

— А за какво ми е да разговарям с теб? — леко се удиви момчето.

Мислено Кей отправи благодарност към всички известни му богове. Колкото повече бъде казано сега, толкова по-малки са шансовете гадинката да натисне спусъка. Да убиеш човека, с когото разговаряш, не е толкова лесно. Вярно, Кей не беше сигурен, че същото правило важи и за децата.

— Каниш се да ме убиеш, нали? — поинтересува се той.

Момчето мълчаливо кимна.

— Смърт от алгопистолет — това е най-страшното, което можеш да си представиш. Повярвай ми, знам това.

— Убивал ли си? — заинтересува се момчето.

— Мен са ме убивали.

Хлапакът присви очи. Явно разбра.

— Виж какво — продължи Кей, придавайки на гласа си най-приятелски и внушаващ доверие тон, — ако ще използваш тази гадост срещу мен, поне кажи защо го правиш. Не е чак толкова голямо благодеяние, нали?

— Вярно — неочаквано лесно се съгласи момчето. Приближи се към креслото до стената, седна в него, кръстоса крака и нагласи пистолета върху страничната облегалка. За съжаление, той нищо не рискуваше. Кей лежеше на кревата, гол и абсолютно безпомощен. Тънка сребриста паяжина покриваше тялото му, като го приковаваше неподвижно към леглото и стената до него. Момчето бе оставило флакона със спрей на масата — сякаш имаше намерение, в случай на необходимост, да повтори процедурата.

— И така, какво съм ти причинил, приятелче? — попита Кей и предпазливо, за да не се впият тънките нишки в тялото му, обърна глава. — Крадец ли си? Браво, талантлив си. И си късметлия. Ще ти кажа къде са парите и какъв е кодът на картата. Утре отлитам, така че няма да те търся, а пък вашата полиция…

Лицето на момчето трепна.

— Не съм крадец. И ти за никъде не отлиташ. Достатъчно е, че долетя.

За миг в хотелската стая настъпи тишина. После Кей попита — много тихо:

— Каква ти се падаше малката?

— Сестра.

— Приятелче, това беше просто нещастен случай. По време на кацане на космодрума. Приземих се в определената зона…