Сергей Лукяненко: Линията на бляновете

С оръжие за неудачници е трудно да не уцелиш.

Когато полето на невронния активатор, или както го наричаха — алгопистолета, докосна Кей, той забрави за болката в ръката. Целият се превърна в болка. Това вече се бе случвало — но тогава неговият аТан бе платен. И той можеше поне да вярва, че ще отмъсти…

Кей не крещя дълго — след секунда вече не му останаха сили за вик. След минута и половина непоносими мъки умря — ослепял, оглушал, нарязан на парчета от паяжината, в която се бе блъскал.

Смъртта е последното приключение. Възкръсването не носи в себе си нищо ново — то прилича на най-обикновено пробуждане.

В началото Кей видя светлината, а след това грапава сива кула, издигаща се над него, неподвижна, сякаш даже нежива. Впрочем, спорът дали може да се употреби за силикоидите думата „живот“ продължаваше вече не един век.

— Име… — долетя от сивата повърхност.

Игнорирайки въпроса, Кей се повдигна. Силикоидът не му попречи. Тази раса се движеше неохотно, освен в случаите, когато убиваше.

Помещението, в което се намираше, беше прекрасно познато на Кей. Реанимационният модул на компанията „аТан“, само дето екранът на стената, където би трябвало да свети името на планетата, беше изключен. Кей лежеше на бял диск с двуметров диаметър — молекулярен репликатор, току-що пресъздал неговото тяло — новичко, здравичко, каквото бе записано преди седемнайсет години. Над главата му висеше ажурната решетка на аТан-емитера, вкарал в новия му мозък детските обиди, юношеските глупости, престъпленията му като възрастен — всичко, от което се състоеше личността на Кей. Бяха го съживили. Съживили са го, въпреки че аТанът не е бил платен?

— Име? — търпеливо повтори силикоидът.

— Кей Алтос.

— Поданство?

— Империя на хората.

— Код?

Гласът на силикоида идваше от цялата повърхност на неговото тяло. При липсата на гласни връзки и дихателни пътища той разговаря като напряга силициевата си мускулатура и вибрира с цялата повърхност на тялото си. Това създава странна полифония, обемност на звученето — сякаш цял хор съгласувано прошепва думите.

— Три, девет, шест, три, едно, четири, девет, едно — полугласно изрече Кей. Не си струваше да се афишира личният код. Дори и в компанията „аТан“, която прекрасно го знаеше. Обръщайки очи, той погледна лявата си ръка — пръстите бяха на мястото си. Да, не са го кърпили хирурзи, наистина са го съживили. Но защо?

— Кодът е правилен — силикоидът се обърна, което беше просто жест на учтивост, и заплува към изхода. При основата на сивата каменна колона пращяха сини искрици. Той се задържа за секунда пред отворилата се врата и на Кей му се стори невъзможното — че силикоидът се усмихва.

— И кой ще ми обясни какво означава това? — попита риторично Кей, гледайки покриващите стените барелефи — голи девойки, голи юноши.

— Аз.

Кей се обърна. Зад гърба му, на около два метра от диска на репликатора, седеше човек. Това вече беше нещо. Кей не беше расист, но задушевен разговор със силикоида някак не се побираше в ума му. А човекът изглеждаше дружелюбно настроен. Мъж, към четирийсет-четирийсет и пет годишен, с изнежено лице, не особено развит физически, което не можеше да прикрие дори широкият сив костюм. Чиновник от „аТан“? Не от най-дребните, не от най-главните…

— Благодаря за новия живот — произнесе Кей и свали краката си от диска.

— Няма за какво.

Думите бяха нормални, но тонът, с който бяха произнесени, не се хареса на Кей. Той предпочете да замълчи.

— И така — какви са въпросите ви?

— Аз… — Кей се запъна.

— По-смело, по-смело… — събеседникът явно се наслаждаваше на разговора. — Не сте платили аТана? Аз съм в течение.

— Имам пари. Продължавал съм безсмъртието си шест пъти и…

— Но това няма значение. Правилата на компанията са прости — безсмъртието се заплаща предварително, при това само за един път. Знаете ли защо е прието така?

Кей поклати глава. Мъжът явно бе от хората, способни с часове да разсъждават върху тънкостите на церемониалната гастрономия на бурлатитата, предимствата на интерфазовото задвижване при малките кораби или тактическите грешки на Мршан в Смутната война. Тези разсъждения обикновено са занимателни и почти винаги — неуместни.

— Когато псилонците продадоха на хората, на много далновидни хора, както разбирате, устройството, по-късно наречено аТан, те поставиха само едно условие. Доста странно, ако човек не е запознат с тяхната психология. Поискаха да се предоставя аТан само веднъж в живота. Разбирате ли, Кей? Те безкрайно ценят живота — но се страхуват от безсмъртието. И какво направихме ние?