Сергей Лукяненко: Линията на бляновете

Къртис Ван Къртис, господарят на живота — и смъртта, стоеше пред Кей Алтос от планетата Алтос, сиротният авантюрист, нямащ даже фамилия, и говореше. Много спокойно и уверено. Когато завърши, Кей разпери ръце:

— Убедителен сте, Ван Къртис. Ваш съм навеки.

— Не съм се съмнявал в това и за миг. — Раменете на Къртис потрепериха. — Хладно е, Кей. Да отидем в кабинета, остава и да се простудим.

Подът под тях послушно се спусна надолу. Те плуваха в черната капсула на силовото поле и Ван Къртис с любопитство разглеждаше човека, комуто бе обещал най-голямата награда и най-страшните мъки от сътворението на света насам. Той беше бог — странен бог на Империята на хората, получил право да наказва и опрощава, да убива и да възвръща живота. Бог, страхуващ се да направи и крачка извън създадения от него Олимп.

— Синът ви умее ли да пилотира малки междузвездни кораби? — Кей сякаш беше забравил за неотдавнашния разговор.

— Не само малки.

— Как е с оръжията?

— Ръчните ги владее нелошо, корабните — добре. По-зле е с хладното оръжие. Всичките тези плоски мечове и друга подобна екзотика.

— Развит ли е физически?

Къртис се изкиска и се потупа по отпуснатото коремче:

— Несравнимо по-добре от мен. Бих казал, че е развит прекрасно за годините си.

— Какво пък, съвсем поноси… — Кей вдигна очи. — На колко години е, Къртис?

— Роди се преди шестнайсет години — хитро подзе Ван Къртис.

Кей се намръщи, но в гримасата му имаше повече облекчение, отколкото недоволство.

— … Но биологически е на малко повече от дванайсет.

— Кое не ви устройва, Кей? — Къртис измерваше с крачки кабинета. Дали за да контрастира с „кабинета“ на покрива, дали поради някаква друга причина, но този бе твърде малък. Пет на пет метра, маса с кресло и канапе пред тях. Кей се настани на канапето, но домакинът му не седна в креслото. — Баща с малолетен син — това далеч не е най-подозрителната двойка. Летите към Граал в търсене на нови стоки… наркотици, руди, екзотични зверове. Къде е проблемът?

— Къртис, повтарям ви, никога не ми се е налагало да работя с деца. Просто не ги обичам.

— Да, знам това! И за приюта на Алтос… цялата ваша тълпа малолетни, евакуирани от Трите планети преди десанта на сакрасите. И нравите, и обидите… може би не съм в течение само кой от вашите връстници ви е принуждавал към сексуална близост, и кой просто е тикал главата ви в писоара. Знам, че сте били най-слабият физически. Дълго сте търпели. След това сте заклали през нощта няколко от своите мъчители и сте офейкали. Присъединили сте се към пътуваща циркова група…

Кей се вледени.

— Казват, вие всички на Втората…

— Там имате две плитчини и океан от гнила вода…

— А хриле имаш ли? Момчета, да потопим Кей по-надълбоко…

На него просто не му провървя. Попадна в блок, където живееха само момчета от Третата планета на Трите сестри, трите обитаеми планети на системата Шедар. Грешка в документите… Втората и Третата бяха враждували много години, до деня, в който жадуващите жизнено пространство сакраси не бяха принудили човечеството да се сплоти. Възрастните се бяха сдобрили. Възрастните заедно пилотираха космическите кораби, заедно работеха в заводите, заедно загиваха в планетните десанти. За децата бе останала само тази война — един с друг.

— Ако бъдеш послушен…

— Момчета, кой ще бъде пръв?

— Кей, казаха ми, чети много здраво…

Той не забеляза как стана и препречи пътя на размишляващия на глас Къртис.

— …Разбира се, след тези печални години човешкото отношение от страна на възрастните е повлияло на вашата психика. Добър психиатър би могъл да помогне…

— Къртис — той хвана своя работодател за ревера на сакото. — Дори и при положение, че сте бог… или дявол… даже с вашия крастав аТан, купен от наивните псилонци, даже с обещаните хиляди години в ада… Вие не трябва да се ровите в живота ми.

Къртис с недоумение погледна ръцете на Кей, отделили го от пода. Смръщи вежди, вдигайки погледа си…

— Простете, Кей — с треперещ глас произнесе той. — Вие прекалено дълго бяхте за мен просто абстракция, един от кандидатите за най-великото начинание в историята. Аз не можех да не изуча изчерпателно тези, на които възнамерявах да доверя живота на сина си и немалко количество тайни. Това е естествено, Кей. Но аз бях рязък. Забравих, че сте тук с мен, забравих, че изпитвате болка. Моля ви да ме извините.

— Май разбрах, защо сте достигнали такива висини — разтваряйки длани, прошепна Кей. Едва сега осъзна станалото. Той бе вдигнал ръка срещу бога.