Сергей Лукяненко: Линията на бляновете

И богът му се беше извинил.

— Надявам се, че ще се справите с емоциите — Къртис седна на канапето, приканвайки с жест Кей да седне до него. — Моят син не принадлежи към разреда на малолетната сган.

— Той е дете.

— На шестнайсет е, Кей.

— Той е на дванайсет биологични! Когато се завръщам в това тяло — трийсетгодишно тяло, аз усещам как се променя светът. Психиката е случаен израстък върху жлезите с вътрешна секреция. Синът ви не е изгубил познанията си, но той не е юноша, той отново е момче, сигурен съм. Защо вие, владетелят на „аТан“, толкова рядко сте снемали матрица от неговото тяло?

— А вие помните ли снемането на матрица от вас?

Кей се намръщи.

— Три процента от хората прекъсват снемането на матрица и се отказват от аТана. Отказват се от безсмъртието, Кей! Знаейки, че трябва да изтърпят процедурата само веднъж! Половината от моите инженери се борят с проблема за безболезненото молекулярно сканиране. За двеста години — никакви резултати. Аз обичам своя син. Сканирах тялото му и имплантирах невронната мрежа веднага щом лекарите дадоха съгласие за това. Повторих сканирането на дванайсетгодишна възраст. Не ми достигаше смелост да го накарам да премине през това отново. Договорихме се — ще се сканира на осемнайсет и това тяло ще бъде базово за него. Но не стана така… Океанът, Кей! Той потъна! Схващане на мускула и…

В този момент Кей помисли, че можеш да съжаляваш дори един бог. Даже знаейки, че той не се нуждае от съжаление. Къртис отново гледаше наникъде — в черната дантела на своята дълга памет…

— Знаете ли как се съживяват удавниците, Кей? Те кашлят, за да изкарат водата, която я няма. Дращят гърдите си, защото здравите бели дробове още ги болят…

— Къртис, много съжалявам… струва ли си да се изпраща дете…

— Нямам кого друг да изпратя, Кей. Слугите могат да ме предадат, приятелите — още повече. Моята жена… тя е най-добрата жена, която може да се купи. Би била украшението на всяко парти. Тя е прекрасна майка на Артур. Тя даже ме обича — мен, а не парите ми — и знае за какво може да говори, а за какво — не. Но тя припада при първия изстрел, а половината мъже, които ще срещнете, ще поискат да я обладаят. А и вие може би ще забравите за обещаното наказание и ще ми сложите рога!

Ван Къртис високо се засмя.

— Примирете се, Кей. За съжаление имам само един син. Когато си безсмъртен, не бързаш с наследниците. На него мога да се доверя, а той ще се справи със задачата. Ще имате пълната свобода да го поощрявате или наказвате. Разбрахме ли се?

— Какви са другите подробности на задачата?

— Ще имате три дни на разположение. Ще изучите легендата, ще се вживеете в ролята. Малко ще потренирате. Моите инструктори знаят доста забавни прийоми. Доставяте Артур на Граал — и сме приятели навеки.

— А ако ни хванат същите тези многобройни врагове…

— Тогава, Кей, ще проявите вашите таланти. Ако те се окажат недостатъчни, ще убиете моя син. Той не бива да попада в ръцете на враговете ми.

Кей погледна Къртис и каза:

— Изглежда, че се захващам. А какво ще се случи с мен, ако загина?

— Това изцяло ще зависи от разказа на сина ми.

Кей се наспа отлично. Анфиладата на предоставените му стаи беше безкрайно дълга и го домързя да търси спалнята с обещаното гравитационно легло. Диванът в библиотеката напълно го устройваше, а плодовете в кристалната ваза му послужиха за закуска. За втори път в живота си пробваше тези капризни земни плодове — сливите, и реши, че спокойно могат да се ядат.

Силикоидът, вероятно онзи същият, който бе присъствал при неговото съживяване, му донесе поднос със закуска. Кей допълни плодовата диета с чаша кафе и попита:

— Обещаха ми инструктор. Да не би случайно да си ти?

Сивият каменен стълб игнорира иронията.

— Последвайте ме. Инструкторът ви чака.

Или Ван Къртис обичаше разходките пеша, или силикоидът не счете за нужно да се възползва от комуникациите. Те поеха по пустите коридори, като от време на време минаваха през открити участъци. Преминаха през нощна джунгла, където резкият глас на някаква птица се опитваше да разпръсне тишината, за да се озоват на огрян от залез океански бряг. Силикоидът летеше над ивицата на прибоя и капките вода съскаха при допир с каменното му тяло. Разсъбут, Кей се тътреше след него. Светлокосо момченце, играещо с топка до водата, ги проследи с поглед.

— Къртис-младши? — попита Кей силикоида.

— Не.

Океанът свърши с ограда от жив плет. Силикоидът спря при портичката и произнесе: