Сергей Лукяненко: Линията на бляновете

— Но не го направи в кръга! Ти я уби — нарочно! Знам какво си казал на диспечера — „ненавиждам децата, тези дребни кучки вечно се пъхат под дюзите“. Много хора те видяха как кацна — направи малко рязко завойче над площадката, за да удариш Льонка с лъча!

Гласът на момчето стана тънък, треперещ — Кей с ужас разбра — той се самонавива. Самонавива се, за да натисне спусъка.

— Не я видях, повярвай ми. Защо би ми било нужно…

— Ама разбира се, ти просто си танцуваше във въздуха — с презрение продължи момчето.

На Кей му приседна подготвената фраза. Как да обясни на това момче от тази затънтена планета, че наистина бе танцувал? Как да предаде с думи и усещането от тежестта на пилотския шлем, и синевата наоколо, и безтегловния кораб, в който си се превърнал? Бученето на гравитационните двигатели, потоците на въздушните течения, опиянението от полета… Да, той бе танцувал. И не беше гледал към бетонната равнина, на която момичето, дало дребен подкуп на охранителите на космическото пристанище, бе чакало неговия кораб — за да се затича първо към люка и да предложи най-евтините на планетата наркотици, себе си като гид или просто себе си…

Той танцуваше. И гравилъчът се плъзна по момичето, сплесквайки го върху бетона, превръщайки го в кървав прах, в онова сиво-кафеникаво петно, което бе видял на излизане от кораба.

— Момче, автопилотът ми беше неизправен. Аз поех управлението, но в този момент корабът кривна настрана…

— Лъжеш — безмилостно го уведоми хлапакът. — Всички в пристанището знаят, че катерът ти е съвсем наред.

Той взе пистолета, внимателно свали предпазителя и се доближи до кревата.

— Чуй ме! — усещайки леден хлад по кожата си, каза Кей. — Имам аТан. Не можеш да ме убиеш напълно, не разбираш ли? Ще се върна и ще ти причиня такива неща, че алгопистолетът ще ти се стори просто избавление.

— Лъжеш — едва забележимо се поколеба момчето.

— Не. Виждаш тялото ми — на него няма нито една драскотина. Хората с моята професия не изглеждат така. Аз се съживих преди месец, разбираш ли?

Противно на смътните надежди на Кей, момчето не прояви интерес към неговата професия. Но затова пък оцени края на фразата му.

— Ако си се съживил преди месец, може и още да не си възобновил аТана — замислено произнесе хлапакът. — Ще рискувам.

Кей закрещя. Мислено, разбира се. Беше долетял на Каилис, за да възобнови своето безсмъртие — тук това беше несравнимо по-евтино, отколкото на Сигма-Т, където го бяха убили. Той обичаше парите, които правеха живота приятен. И беше загубил този живот.

— В краен случай — тихо помоли той — можеш да ме убиеш не с алгопистолет. Сестра ти умря мигновено — недей да ме мъчиш. И това ще бъде шанс за теб, защото няма да проявя прекалено усърдие при отмъщението.

Момчето огледа Кей, като с особено внимание оценяваше шийната му мускулатура, и поклати глава:

— Не съм сигурен, че ще успея да те удуша…

— В шкафа, на втория рафт отдолу, има бластер. Десантна „Пчела“, офицерски модел. Там са и парите ми и кредитната карта. Кодът за достъп е тридесет и две, оранжев, „ВЪЛК“. Всичко това ще е твоята награда. Убий ме с бластера.

— Добре.

Момчето се отправи към шкафа, като пъхна пистолета в колана си. Кей извърна очи към лявата си ръка. Паяжината не беше легнала добре върху нея, прихващайки само върховете на пръстите. От рамото до втората фаланга ръката беше свободна.

— Как влезе в хотела? — поинтересува се Кей. Прехапа устни, така че да почувства вкуса на кръв и болка, и изтръгна ръката си. Полимерната нишка равнодушно прие жертвата, отделяйки последните фаланги на четирите пръста. Палецът остана невредим. Добре.

— Представих се за момче на повикване — обясни хлапакът, докато внимателно отваряше шкафа. — Платих на портие… Ей, тук са само парите, пистолета го няма…

— Ето го — изваждайки ръка изпод възглавницата, съобщи Кей. Кръвта от отсечените пръсти шуртеше на тънки пулсиращи струйки. Ръбестата цев на „Пчелата“ се тресеше. Момчето се обърна, повдигайки пистолета, и замря при вида на заплетените кървави фонтани.

— Мразя децата — прошепна Кей. — Жалко, че не видях сестра ти — щях да я убия нарочно.

Остатъкът от показалеца натисна спусъка. Когато оголените тъкани докоснаха метала, рязкото болезнено убождане принуди Кей да изкрещи. Ръката трепна и тънкият червен лъч се плъзна над рамото на момчето. Сега закрещя то — или от страх, или Кей все пак го бе закачил. Момчето приседна и от алгопистолета разцъфна конус мъждикава зелена светлина. Той удивително сполучливо се съчета с капките кръв.