Сергей Лукяненко - Императори на илюзиите

— А ако нещо се случи — тръгни си.

Томи го погледна в очите — открито, като равен.

— Ти ми даде свободата да решавам, Кей. Няма да ти я върна.

— Свободата не бива да се дава. Аз просто те научих да я виждаш — Кей тихо се засмя. Леко плесна Томи по врата. — Тук, тук е всичко. Злите земи и райските градини, предателството и благородството, смъртта и любовта. Няма нужда да ми доказваш нищо — знам, че всичко е в теб и мен. Така че, ако стане тежко — върви си. За Арти засега решавам аз. Но ти вече имаш правото да избираш сам.

Усмивката на Томи беше горчива.

— Добре. Може би все пак да разбудим Артур и да продължим по-нататък? Ще си помисля над съвета ти.

Клинч-командорът Шегал усещаше Вратата. Там, зад тясната лента на реката, чезнеше границата между световете.

Там чакаше Бога.

Шегал не изпитваше нито страх, нито вълнение. Всичко това беше изгоряло много отдавна, когато той бе дошъл в този свят през своя Праг и своята Врата.

„Линията на бляновете“ не го беше излъгала — навярно боговете не умеят да лъжат. Всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде, докато Къртис и Кей Дач не застанаха на пътя му.

Вячеслав погледна към сребристата леща на десантната капсула. Беше кацнал в самия център на Злата земя — охраняваната зона на Къртис не можеше да му навреди — на него, твореца на този свят. Десетте тона броня и оръжия, неговата собствена бариера за Кей Дач, бяха в зоната на Прага. Впрочем Шегал не възнамеряваше да използва тежко въоръжение.

Той не се боеше от противника си.

При това Кей му изглеждаше значително по-голям проблем от Къртис. Постъпките на собственика на „аТан“ бяха разбираеми и обясними.

Дач търсеше странното. С всеотдайността на фанатик той се бе опитвал да унищожи императора, сега с не по-малка упоритост се стремеше към Прага. Шегал отдавна не беше имал такива противници и ловът за Дач стана хубаво приключение.

Но с това трябваше да се приключи.

Завинаги.

А после да замъкне палетата на Къртис (и какви са те, в края на краищата — клонинги, близнаци?) на Тера и да избере удобен приемник на Ван Къртис.

Шегал седеше, облегнат с гръб на ниско дърво и гледаше Прага, през който много отдавна беше прекрачил и който никога нямаше да се реши да пристъпи отново.

После се надигна, за да разпали огъня.

Пътят беше познат, добре познат. Дори джипът заседна на същото разстояние от Прага, както и първия път. Понякога на Кей му се искаше да се обърне, за да се увери, че зад него не крачат две неразличими едно от друго момчета, предишните Артур и Томи.

Още повече му се искаше да погледне напред, за да разбере не ги ли чака някой, по-точно — кой ги чака.

Стигнаха до Прага вечерта. Реката, малката горичка… и пламъкът на лагерен огън.

Кей спря. Почувства как до него застиват Томи и Артур — неговата малка група.

— Това е баща ми — каза Артур.

Дач не му каза, че това би бил най-добрият от възможните варианти. Той докосна дланта му — кратко, успокоително ръкостискане — и тръгна напред.

Вячеслав Шегал се изправи срещу него. Разделени от пламъка на огъня, двамата мъже се гледаха един друг.

— Съвсем не се представи зле — каза Шегал. — Но все пак загуби.

— Защо създаде това? — попита Кей, сякаш не го е чул.

— Вече ти казах, Кей. Ти си глупак. Нашият свят…

Дач стреля, без да изважда пистолета от джоба си.

Зарядите на „Конвоя“ осветиха лицето на Шегал, превръщайки го в пламтяща бяла маска. Клинч-командорът отстъпи, прекарвайки ръка през лицето си. Изрече спокойно:

— Сега е мой ред, нали?

Когато плазменият заряд удари Кей в гърдите, Артур изкрещя и се хвърли напред. Вячеслав го отхвърли с небрежно плясване и пристъпи към проснатия на земята Дач, чиято дреха тлееше.

— Не биваше да го удряш — каза Кей, надигайки се.

Шегал отстъпи. Погледна с любопитство Томи, после и Артур:

— Струва ми се, че някой трябва страшно много да обича външен човек, за да го предпазва Прага. Кой от вас толкова държи на него, момчета?

— И двамата — каза Томи.

— С какво си ги спечелил, Кей? — Шегал не изглеждаше обезкуражен. Той тръгна към Дач, който леко се сви, заемайки отбранителна стойка от пауъркилинга. — Ти си просто човек. Няма да се справиш.

Дач чакаше.

— Не мога да те убия… тук. — Шегал се разсмя. — Но нали има и друг вариант?

Скокът му беше неуловим за погледа. Кей и Шегал се сляха в едно цяло във вихър от удари и отбивания. Двубоят между професионалисти никога не продължава дълго — и този не направи изключение.