Сергей Лукяненко - Императори на илюзиите

— Роден съм на Ендория. Да, гибелта на семейството ми при нападението на алкарисианите е лъжа. Родителите ми бяха наркомани, застреляли са ги при опит за грабеж. Влязох във флота под чуждо име. А после… императорът не може да има такива родители.

Грей направи пауза.

— Излязох от мръсотията, Къртис. Но това си беше наша мръсотия.

Къртис беше онемял.

— Няма за какво да те лъжа — тихо изрече императорът. — Знаеш ли, бихме могли да станем приятели, ако нещата се бяха стекли по друг начин. Но аз притежавах властта, а ти безсмъртието и глупавата вяра, че аз, победителят в предишното състезание, съм твой неуязвим конкурент.

— Императоре, но кой тогава…

— Не знам, Къртис. И никога няма да научим това. Той би могъл да е изживял живота си и да е умрял, а може и сега да вкусва плодовете от своя аТан. Не знам. Би могъл да стане император, ако го искаше. Но вероятно всеки си има различни блянове.

— Императоре…

— Ти си виновен за заговора. Твоят син е помогнал за бягството на престъпниците, единият от които също ти е син. Не са ли твърде много неприятностите, причинени от рода Къртис? Толкова си приличате един с друг.

— Нямам син — каза Къртис.

— Добро начало. Продължавай. Какво струва дребното престъпление в сравнение с измяната?

— Теранският парламент одобри молбата ми за отказване от роднинска връзка. Не продължих аТана на Артур. Той оживя на Граал, търсете го там, императоре. — Къртис облиза пресъхналите си устни. — Аз… аз съм ви верен, императоре.

— Ти все пак си просто страхливец — в гласа на Грей се долови отвращение. — А ако реша да го подложа на многократна смърт?

— Ще бъде възкресен толкова пъти, колкото е необходимо.

Император Грей скри лице в дланите си. Произнесе приглушено:

— Знаеш ли, Кей Дач ми направи добра услуга. Психопречупването му беше неуспешно — и той като теб вярваше, че съм пришълец от друга реалност. Но затова пък разбрах колко стар съм и от колко отдавна се въртя в кръг. Няма да е зле и ти да си попромиеш мозъка, Къртис.

— Както пожелае императорът.

— Ако не беше поведението на Артур, щях да реша, че страхът ти е генетичен. Добре. Ти си ми нужен, Къртис.

Господарят на живота и смъртта беше в много по-голяма степен учуден, отколкото зарадван.

— Променям завещанието си, Къртис. Предстои ти да бъдеш свидетел — един от тримата необходими.

Къртис кимна, само в очите му остана недоизказан въпрос.

— А после си тръгвай — каза Грей. — Ти си безсмъртието. Не знам дали е добро или лошо, но няма да ти търся заместник.

Лейтенантът от вътрешната охрана влезе бързо и безшумно. Повикването можеше да се окаже случайно — може би задрямалият император бе докоснал без да иска звънеца за повикване.

— Ела тук — гласът на Грей идваше от дълбокото кресло, разположено до прозореца. Императорът гледаше залеза. Лицето му се стори на лейтенанта доста спокойно… ужасно спокойно.

— Ти си добро момче — тихо изрече Грей. Очите на лейтенанта се присвиха — той прекалено добре разбираше, че в устата на Грей този комплимент можеше да е двусмислен. — Какво е за теб императорът, момче?

— Знаме на Империята. Символ.

— Правилно. Ти ми помогна на Таури. Имаш талант. Знаеш ли, че днес промених завещанието си?

— Да, императоре.

— Неслучайно избрах тези свидетели. „Господарят на живота и смъртта“ Къртис, патриархът, гражданката Сейкър. Те притежават власт и интереси. Длъжни са да изпълнят моята воля. Също и ти. На колко години си, момче?

— На четирийсет и две, императоре.

— Прекрасна кариера. Само че… кажи ми честно — на кого си протеже?

— На никого, императоре.

— Не ме лъжи. Откъде си?

— От Хааран.

Императорът бързо вдигна глава — с такова смайване, каквото рядко бе изпитвал.

— В документите е посочен Инцедиос. Но аз няма да ви лъжа, императоре.

— Как оцеля?

Лейтенантът сви рамене:

— Просто ни провървя. Корабите от джексъновата фондация търсеха оцелели и се натъкнаха на нас.

— Но защо си оцелял?

— Не всички изпълняваха заповедите, императоре. Бях дете и ни държаха в едно училище почти три денонощия. После казаха, че ни пускат вкъщи. Аз излязох… беше нощ. Стори ми се, че чух нещо и се обърнах. Един от онези, които ни казаха да си ходим вкъщи, стоеше отзад с винтовка. Целеше се в мен.

Лейтенантът замълча и Грей кимна — отчасти ободряващо, отчасти подканващо.

— Казах нещо, някаква глупост от рода на „Не бива!“ Разбрах всичко и вече не вярвах в нищо… подмокрих се. Този човек с винтовката… в очите му имаше смърт. Но той все не стреляше и не стреляше. А онзи, който ме водеше, с меко лице и добри очи, ме хвана за рамото и извика: „Застреляй пикльото!“