Сергей Лукяненко - Императори на илюзиите

Лейтенантът отново замълча.

— Все пак те пуснаха? Онзи с винтовката?

— Да. Пусна ме. Но първо стреля в младежа, който ме държеше. Пита ме как се казвам, нареди ми да чакам и тръгна към училището.

— Извинявай, как се казващ?

— Джейк.

— Разказвай нататък, Джейк. Искам да те разбера.

— По-нататък няма нищо интересно, императоре. Все пак избягах, но у дома нямаше никой. Върнах се в училището — нямаше къде другаде да отида. Оказа се, че онзи мъж е застрелял всичките войници. Нареди ни да се държим заедно, да се крием, да се надяваме на спасение, но никога да не казваме откъде сме и как сме оцелели. После си отиде. Не знам как са постъпили останалите, но аз си мълчах. Бих искал да го видя отново… макар и да е глупаво. Просто за да му кажа, че съм мълчал.

— Момче… Джейк… — безсмъртният император сега говореше едва чуто. — Защо не ме уби? Ти си от Хааран… убита от мен.

Лейтенантът погледна императора — отпуснатото му тяло в широкото кресло.

— Исках. Заради това постъпих в СИБ. Не се спирах пред нищо, само и само да вляза в охраната ви.

— Е, и?

— Може да се мрази човек, императоре. Човек, но не и символ. Никога не ви видях щастлив. Вие носите ада в себе си — през целия си живот. Може би това е разплата за Хааран?

— За Хааран, Шедар… за върха. — Императорът с усилие се изправи от креслото. — Ти имаш талант, момче. Браво на теб. Направи последна услуга на своето знаме — измъкни го от двореца. Така, че никой да не забележи — нито приятелите, нито враговете.

Лейтенантът мълчеше.

— Ще можеш, знам. И не се бой, че се измъквам от разплатата, това не е толкова лесно. Помогни ми, Джейк.

— Империята се нуждае от знаме.

— Ще има знаме. Работата не е в цвета на знамето, момче… важното е да го има. Когато другият заеме моето място, разкажи му своята история. Той е длъжен да те разбере. И кажи, че те препоръчвам най-горещо.

— Кой ще повярва на такива думи, императоре?

— Той ще повярва.

Мракът в небето над Граал се разпръсна трикратно. На орбита се появиха крайцер, способен да превърне цялата планета в купчина мъртва сгурия, голям десантен кораб, който би извършил същата операция значително по-деликатно, и новият щабен миноносец.

Вячеслав Шегал, застанал до оперативния екран, кимна на командора на десанта:

— Започнете блокирането на зоната. И помнете — без пресичане на границите.

— Но ако те вече са в зоната?

— Тогава това е само мой проблем.

Кей гледаше падащите звезди. Както си е редно, те тръгваха от една и съща точка на нощното небе, и както не е редно, изплитаха шатра от огнени завъртулки над Злата земя, спускайки се синхронно извън нейните граници.

Подпрян на капака на джипа, Кей броеше падащите звезди. Три вълни, по стотина огнени избухвания във всяка… Впрочем Кей знаеше точната цифра и дори би могъл да направи великолепна астрономическа прогноза. Големият десантен кораб можеше да изстреля сто и единайсет бойни капсули едновременно. Именно толкова съдържаше всяка палуба, от общо деветте на кораба.

Той погледна заспалия на свалената седалка на джипа Артур. Под слабата светлина на приборите лицето му изглеждаше мирно, спокойно. После Кей улови погледа на Томи — той не спеше. Юношата внимателно отвори вратата и излезе от джипа.

В небето пламна четвъртата вълна. Томи вдигна поглед. Кей с любопитство чакаше — ще последва ли ненужен въпрос?

— Да събудя ли Арти?

Не, това беше добър въпрос и Кей го обмисли за секунда.

— Няма нужда. Нали виждаш — всички падат по периметъра на Злата земя. Разбират, че не можем да се измъкнем оттук.

— Колко са?

— Деветстотин деветдесет и девет. Блокират ни отвсякъде.

— Но на кораба…

— …Има хиляда капсули. Командирската вероятно е тръгнала първа и не съм я забелязал.

— Това от значение ли е?

Дач отвърна веднага:

— Да. Страхувам се, че да. Злата земя ни прикрива, но нали я имаше и Изабела Кал.

Двамата погледнаха едновременно към Артур и замълчаха. Мъжът и юношата под кипящото от избухванията небе. Кей Дач, тръгнал при Бога, за да му зададе един-единствен въпрос, сложи ръка на рамото на Томи:

— Всичко ще бъде наред, момче. Около нас е Злата земя. Тя е станала такава случайно — само защото Къртис Ван Къртис — твоето друго аз — е бил обзет от страх. Нуждаел се от страж за своето богатство, от непристъпна бариера, скриваща Прага. И бариерата се е появила. Сега тя спасява нас… надявам се.

Небето пламна за последен път.