Сергей Лукяненко - Императори на илюзиите

— Подпишете се. — Той подаде писалка на стареца.

Отново му се стори, че клиентът не чете документа. Едва когато човекът се върна няколко страници назад, за да сравни някакъв заплетен параграф с правилото, на което се позоваваше, Тамура осъзна, че старецът просто е свикнал да работи с огромно количество документи.

Чиновник от планетарната администрация?

Тамура твърдо реши да убеди момчетата от централните архиви да нарушат закона и да узнаят името и професията на този клиент.

— Готово. Вашите условия ме устройват. — Старецът хвърли документа през масата. Тамура се въздържа от забележка — в края на краищата човекът си отиваше завинаги.

— Постарайте се колкото се може по-ярко да си представите идеалния свят. Той ви чака — каза Тамура, докато стартираше централния компютър. Някъде зад стените на кабинета му оживяваха системите, които по всички човешки закони не би трябвало да работят.

— Нима това ще помогне? — с лека ирония се поинтересува старецът. — Според осма точка на договора „Линията на бляновете“ реагира на подсъзнателните, истинските мечти.

Тамура сви рамене:

— Е… така е прието да се казва. Още не сме успели да създадем собствени традиции.

— Разбирам. — Старецът се изправи. С лекота — явно все още беше в добра форма. — Е, всичко хубаво.

Тамура разблокира и отвори вратата, водеща към комплекса с апаратурата. Не знаеше как трябва да се държи, но все пак попита:

— Как мислите, какво ви очаква?

Мъжът се спря, сякаш този простичък въпрос го смути.

— Аз… честно казано, не знам.

Тамура виновно се усмихна. Но старецът изглежда реши да даде някакъв отговор:

— Струва ми се, че там ще бъде тихо. Тихо и обикновено.

Вече от коридора той добави:

— Много ми се иска да вярвам…

Дребният японец изтри потта от челото си. Никога, дори след най-напрегнатите работни дни в „аТан“, не се беше чувствал толкова изнемощял, колкото след този обикновен разговор. Вероятно натрупалата се в стареца умора изтичаше навън, отравяйки всички и всичко. Добре, че този човек бе отишъл там .

Далечното, едва доловимо бучене на апаратурата успокояваше. Тамура се разходи из кабинета, разсеяно плъзгайки поглед по познатите до безумие рекламни плакати. Не се чувстваше готов да приеме следващия клиент, но щеше ли изобщо да има такъв?

После Тамура се вцепени, спирайки погледа си върху прочетения отдавна и полузабравен текст.

„Един от първите клиенти на аТан-технологията стана император Грей. Невронната схема номер осемдесет и девет подари на хората неговия безценен гений…“

Тамура усети, че му прилошава.

Ако беше по силите му да прекъсне работата на „Линията на бляновете“, би го направил. Но след включването системата работеше абсолютно автономно.

Току-що със собствените си ръце беше лишил Империята от император. Вече нямаше значение дали е бил гениален мислител или просто ловък интригант, добър или лош човек… Император Грей беше тръгнал по пътя, от който, както беше успял да се убеди Тамура, се възползваха само неудачниците.

Като насън той взе скенера от масата и изтри показанията на индикатора.

Нямаше да каже на никого за това. Никога.

— Според мен той плува — каза Артур. Томи се вслуша. Наистина, наред със звука на течението долитаха и ритмичните удари на ръце.

— Не на всички е дадено да ходят по водата. Нали, братче? — Томи с ритник вкара един от клоните в огъня. — Кей все пак е различен от нас. Обикновен човек, а не месия. Затова пък умее да плува, което също е полезно.

Артур не се засмя:

— Да, сигурно. Ще видим ли как ще премине през Прага? Вие с Кей тогава видяхте ли нещо?

Сякаш в отговор на думите му правоъгълник от светлина разкъса тъмнината на нощта. Врата, отворила се към деня, бе полузакрита от човешки силует. После се затвори.

Томи погледна Артур. Нежно и тъжно — по този начин старците гледат детските си снимки.

— Сега Кей ще зададе въпросите си и ще получи отговорите. После ще се върне — непременно, защото ти го чакаш. Само не го изоставяй, Арти. Той има нужда да воюва за някого.

— Защо говориш така?

— Защото аз няма да дочакам Кей. Ще се разходя по водата и ще мина през Вратата.

Дълго се гледаха, после Артур извърна поглед.

— Нали сам разбираш — търпеливо каза Томи, — аз не съм нужен на този свят. Тук ще съм само ценен заложник, възможен приемник на Къртис, трофей.

— Нужен си на мен!

— Не, Арти. Не е така. Може би вече умея някои неща, но ето че времето, в което човек се учи, отминава. Ти винаги ще помниш, че аз съм на истински шестнайсет, а ти си и на дванайсет, и на двайсет и две едновременно. Нека по-добре да се сбогуваме завинаги. — Той разроши косата на Артур с неволния жест на възрастен, разговарящ с преждевременно развито дете.