Нийл Стивънсън - Снежен крах

— Да, господине.

— Подготви се да я прочетеш. И задръж за секунда.

Хиро отива при основата на контролната кула. Там има врата, зад която се вие стълба. Той се изкачва в контролната стая, странна смесица от Железния век и хай-тек. Хуанита го чака там, заобиколена от мирно дремещи „антенки“. Тя почуква по микрофона, стърчащ над комуникационно табло на сгъваемо рамо — онзи същият микрофон, в който говореше ен -ът.

— На живо за Сала — казва тя. — Давай.

Хиро включва компютъра си на звуков режим и застава до микрофона.

— Библиотекарю, прочети го пак — казва той, и от високоговорителя започва да се лее наниз от срички.

По средата Хиро поглежда Хуанита. Тя стои в отсрещния ъгъл на стаята, запушила уши с пръсти.

В основата на стълбището една „антенка“ започва да говори. Дълбоко в недрата на „Ентърпрайз“ и други заговарят. И никой не говори смислено. Празно дърдорене.

На контролната кула има външен перваз. Хиро излиза там и се вслушва в Сала. Отвсякъде се носи неясно бучене — не вълните или вятъра, а един милион освободени от веригите човешки гласове говорят на бъркотия от езици.

Хуанита също излиза да послуша. Хиро забелязва стичащата се зад ухото й червена струйка.

— Кървиш — казва й той.

— Знам. Малко примитивна хирургия — обяснява тя. Гласът й е напрегнат и притеснен. — Нося си скалпел за такива случаи.

— Какво направи?

— Пъхнах го под основата на антената и прерязах жицата, монтирана в черепа ми.

— Кога?

— Докато беше долу на полетната палуба.

— Защо?

— А ти как мислиш? — пита го тя. — За да не ми въздейства нам-шубът на Енки. Сега аз съм хакер-невролингвист, Хиро. През ада минах, за да се сдобия с тези знания. Те са част от мен. Не очаквай да се подложа на лоботомия.

— Ако се измъкнем от всичко това, ще бъдеш ли отново моето момиче?

— Естествено — отвръща тя. — А сега да се измъкваме.

— Просто си вършех работата, пич — казва тя. — Тоя тип, Енки, искаше да предам съобщение за Хиро, и аз го доставих.

— Млъкни — срязва я Райф. По тона му не си личи да е ядосан. Просто иска тя да замълчи. Защото онова, което тя направи, вече няма значение, след като всичките онези „антенки“ накупчиха така Хиро.

Уай Ти поглежда през прозореца. Те летят над Тихия океан — доста ниско, и водата се носи бързо под тях. Тя не знае с каква скорост летят, ама май че е доста голяма, по дяволите. Винаги е смятала, че океанът би трябвало да бъде син, но всъщност по-скучен сив цвят не е виждала. А той се точи с километри.

След няколко минути още един хеликоптер ги настига и полита успоредно с тях, доста близо, във формация. Хеликоптерът на RARE — онзи с докторите.

През прозореца на кабината тя вижда Гарвана на една от седалките. Отначало мисли, че е още в безсъзнание, защото е прегърбен и не помръдва.

После той вдига глава и тя вижда, че той е в Метавселената. Той протяга ръка и избутва за миг очилата на челото си, вглежда се през прозореца и забелязва, че тя го наблюдава. Очите им се срещат и сърцето й затреперва немощно като зайче в торба. Той се усмихва и й махва.

Уай Ти се обляга назад и пуска щората.

От двора на Хиро до черния куб на Л. Боб Райф при Порт 127 разстоянието е половин Метавселена — 32 768 километра. Единствената трудност обаче е излизането от Центъра. Той може да кара с мотоциклета право през аватарите, както обикновено, но Улицата е препълнена и с превозни средства, анимореклами, рекламни екрани, обществени паркинги и други твърди софтуерни тела, които му се пречкат.

Да не споменаваме, че има и неща, които го разсейват. Отдясно, на около километър от „Черното слънце“, в хиперМанхатънския хоризонт зее дълбока дупка. Това е открита площадка, широка около километър и половина, нещо като парк, където аватарите се събират на концерти, събрания и фестивали. По-голямата му част заема кръгъл вдлъбнат амфитеатър със седящи места за един милион аватари едновременно. На дъното му има огромна кръгла сцена.

Обикновено на нея свирят най-прочутите рокгрупи. Тази вечер там ще се изявят най-великите и най-бляскавите компютърни халюцинации, които може да измисли човешкият ум. Над сцената е опънат триизмерен надпис, обявяващ събитието тази вечер: благотворителен графичен концерт в полза на Дей5ид Майер, все още в болница, болен от необяснима болест. Амфитеатърът е пълен наполовина с хакери.

След като излиза от Центъра, Хиро надува газта и покрива оставащите малко над трийсет и две хиляди километра за някакви си десет минути. Над главата му експресни влакове фучат по релсите с метафоричната скорост петнайсет хиляди километра в час. Той ги отминава, все едно че са спрели на едно място. Това е възможно само защото той кара по абсолютно права линия. В софтуера на мотоциклета му има закодирана програма, която го кара да следва монорелсата автоматично, така че изобщо не се притеснява да го насочва.