Нийл Стивънсън - Снежен крах

— Ставай, мързелан такъв — нарежда тя.

Той се надига. Вече е добре. Но всички „антенки“ са се проснали наоколо и ни шават, ни мърдат.

— Спретнах едно нам-шубче — обяснява тя. — Ще се оправят.

— Здрасти — казва той.

— Здравей. Радвам се да те видя, Хиро. Сега ще те прегърна — внимавай с антената.

И го прегръща. Той нея — също. Антената се завира в носа му, но няма нищо.

— След като махнем това чудо, косата и всичко останало ще пораснат пак — прошепва му тя. Най-сетне го пуска. — Тази прегръдка всъщност беше повече заради мен, отколкото заради теб. Тук ми беше много самотно. Самотно и страшно.

Типичното парадоксално поведение на Хуанита — в такъв момент да я избие на чувствителност.

— Не ме разбирай погрешно — казва Хиро, — но сега ти не си ли от лошите?

— О… това ли?

— Да. Ти не работиш ли за тях?

— Ако е така, не им върша кой знае колко добра работа. — Тя се смее и посочва пръстена от неподвижни „антенки“. — Не. Това на мен не ми действа. Известно време горе-долу ми въздействаше, но има начини да му се противопоставиш.

— Защо? Защо на теб не ти действа?

— Последните няколко години общувах с йезуити — обяснява тя. — Виж. Мозъкът ти притежава имунна система също като тялото ти. Колкото повече го използваш — и на колкото повече вируси се излагаш — толкова повече укрепва имунната ти система. А моята е направо страхотия. Спомни си, навремето бях атеистка, а после се завърнах към религията по трудния път.

— Защо и тебе не са прецакали като Дей5ид?

— Аз дойдох тук доброволно.

— Като Инана.

— Да.

— Защо някой ще идва тук доброволно?

— Хиро, не разбираш ли? Това е мястото. Това е нервният център на религия, която е едновременно чисто нова и много древна. Да си тук е все едно да вървиш по петите на Иисус или Мохамед, да наблюдаваш раждането на нова вяра.

— Но тя е ужасна. Райф е Антихристът.

— Разбира се, че е. Но пак е интересно. А и Райф е подхванал още нещо: Ериду.

— Градът на Енки.

— Точно така. Изкопал е всички плочки, написани от Енки, до една. Тук е единственото място на света за човек, интересуващ се и от религия, и от хакерство. Ако тези плочки бяха в Арабия, щях да си метна фередже, да си изгоря шофьорската книжка и да замина там. Но те са тук и затова им позволих да ми сложат жица.

— Значи през цялото това време целта ти е била да изучаваш плочките на Енки.

— Да взема ме , също като Инана. Какво друго?

— И изучава ли ги?

— О, да.

— И?

Тя посочва рухналите „Антенки“.

— Сега го мога. Аз съм Баа̀л Шем. Мога да хаквам мозъчното стебло.

— Добре, Хуанита, виж какво, радвам се за тебе, обаче сега си имаме един малък проблем. Обкръжени сме от един милион хора, които искат да ни затрият. Можеш ли да ги парализираш всичките?

— Да — отвръща тя, — но ще умрат.

— Знаеш какво трябва да направим, нали, Хуанита?

— Да пуснем нам-шуба на Енки — отвръща тя. — Да устроим Бабел.

— Да вървим да го вземем — подканва я Хиро.

— Първо най-важното — напомня му Хуанита. — Контролната кула.

— Добре, ти се подготви да отмъкнеш плочката, аз ще превзема контролната кула.

— И как ще го направиш? Като посичаш хора с мечове?

— Да — те само за това стават.

— Да го направим обратното — казва Хуанита, става и прекосява хангара.

Нам-шубът на Енки е плочка, опакована в глинена обвивка, покрита с клинопис, еквивалентен на стикер с предупреждение. Всичко това се е разбило на десетки парчета. Повечето са останали в найлоновата опаковка, но някои са се пръснали по летателната площадка. Хиро ги събира от палубата и се връща в центъра.

Докато разреже найлона, Хуанита вече му маха през прозорците на контролната кула.

Той изважда всички парчета, които вероятно са от обвивката, и ги струпва на отделна купчинка. После събира остатъците от самата плочка в свързана група. Още не е съвсем ясно как да се подредят, а той няма време да реди пъзели. Затова се включва в кабинета си, прави им електронна снимка с компютъра и извиква Библиотекаря.

— Да, господине?

— Тази хиперкарта съдържа снимка на счупена на парчета глинена плочка. Сещаш ли се за някакъв софтуер, който може да нареди парчетата?

— Един момент, господине — казва Библиотекарят. После в ръката му се появява хиперкарта. Той я дава на Хиро. Картата съдържа снимка на наредената плочка. — Ето така изглежда, господине.

— Можеш ли да четеш на шумерски?

— Да, господине.

— Можеш ли да прочетеш тази плочка на глас?