Мари Лу - Warcross

— До скоро — прошепвам му. Никак не ми се тръгва.

Той ми се усмихва, а после се присламчва до мен, докосва брадичката ми с ръка и ме притегля в целувка. Затварям очи и се отдавам на усещането.

Накрая — твърде скоро — той се отдръпва.

— Лека нощ — прошепва.

Едва се насилвам да не погледна назад, докато слизам от колата и се запътвам към общежитието. Но усещам присъствието му дълго след като колата му потегля и ме оставя сама. Тази вечер в погледа му имаше нещо ново, което малцина са имали честта да видят… ала зад него все още се крият тайни. Питам се какво ли ще е нужно, за да ми разкрие още някоя от тях.

Остатъкът от седмицата отлита. В петък сутринта познатото блъскане на Ашър с инвалидната количка по вратата ми ме стряска и ме буди от неспокойния ми сън.

— Игра номер три! — крещи той и възбудата личи в заглъхващия му по коридора глас. — Хайде, ставайте! Ще разбием „Рицарите на облаците“ за рекордно време!

Разтърквам лицето си с ръка. Днес се чувствам гроги, мозъкът ми се е спекъл, а сърцето ми блъска в гърдите след поредната серия кошмари и усещам крайниците си натежали, когато се надигам от леглото. Докато се обличам, пред очите ми изскача съобщение от Хидео.

Поклащам глава. Сега той просто си вири носа пред нападателите.

Вече знам, че няма как да го разубедя.

Тревогата продължава да ме човърка, но думите му извикват усмивка на лицето ми. После слизам долу.

Останалите ездачи бъбрят оживено на път за стадиона тази сутрин. Чувствам се странно откъсната от всичко. Рен като че не се държи по-различно спрямо мен, но безгрижието му още повече ме тревожи. Може би в края на краищата трябваше да кажа за него на Хидео. Може би щяха да го дисквалифицират от днешната игра. Присвивам очи, докато наблюдавам как Рен се занася с Ашър. Не. Да върви по дяволите, ако си мисли, че може да ме пропъди от моята стихия. Ще продължа да го използвам, за да разнищя тази работа до дъно.

Днес стадионът се размазва пред очите ми и когато излизаме на арената и се запътваме към индивидуалните си терминали, вървя като в мъгла. Водещият сякаш говори много отдалече, а насърчителните викове на тълпата се превръщат в бъркотия от фонов шум. Главата ми е постоянно обърната към седалките на балкона. Хидео е там, обкръжен от бодигардове.

После светът помрачнява и бивам пренесена в друго царство.

— Добре дошли в „Изгубеният град“!

Ехото от гласа на коментатора заглъхва, докато виртуалният свят се материализира наоколо. Мъждива светлина се процежда през океанската повърхност високо над нас. Плавам над грандиозен разрушен град, заобиколен отвсякъде със стени от пъстроцветни корали. Каменни колони се извисяват към повърхността. Навсякъде има купища камъни — изглежда, някога това са били величествени театри и бани. Тюркоазена светлина сияе в някои от пролуките по тях и оформя светещи линии, които сякаш посочват пътища, по които да поемем. Руините се простират докъдето поглед стига, по повърхностите им танцуват шарени сенки, а над тях се носи цял рояк от лъскави, подобни на скъпоценни камъни пауъръпи. Единственото, което ни пречи да се потопим напълно в този свят, е шумът от възгласите на тълпата навсякъде край нас.

Оглеждам се на две страни. Всичките ми съотборници са тук, облечени сме в ослепително бели екипи с плавници на краката и перки на лактите. Поглеждам си ръцете. Оборудвани са с бутони по дланите. Експериментирам, като ги натискам, и аватарът ми подскача малко напред. Ето значи как ще се придвижваме.

В далечния край на развалините се появява противникът. „Рицари на облаците“. Те са в яркожълти екипи, изпъкващи върху синята багра на това място. Очите на всички ни са насочени към тях — на всички освен на Рен. Хвърлям му бегъл поглед и виждам, че той вече се е вторачил в развалините долу и сякаш търси нещо. Челюстта ми се стяга. Проследи го.