Мари Лу - Warcross

При този въпрос Хидео потреперва. В този миг той разбира, че брат му изобщо не се е прибирал у дома, разбира , че се е случило нещо ужасно. Зад него слънцето залязва и окъпва пейзажа вече не в златно, а в розово.

Мога да мисля само за непоносимата красота на деня.

Споменът свършва. Стряскам се, когато онсенът отново възниква около мен и Хидео — спокойните пари над топлата вода и блясъкът на рано светналите лампи по камъните. Поглеждам Хидео. Той нищо не казва, не ме поглежда. Сякаш вече изобщо не е тук — лицето му изглежда отнесено и мрачно. Уплашено. След малко той пуска още един спомен. Това е същият епизод, който току-що гледахме — само че е променил пейзажа в парка, тук-там е поизместил леко потока. Пуска и трети спомен. Същия епизод, но братята са в малко по-различни пози.

— Не мога да ти кажа колко пъти съм си припомнял наум тази сцена — казва ми тихо той най-сетне. Пуска и още един спомен, и още един, всеки с леки промени в подробностите. Този път сцената показва как Хидео се обръща няколко секунди по-рано и повиква Сасуке, преди да навлезе сред дърветата. Друга показва как Хидео извежда Сасуке от парка и го прибира у дома, преди да успеят да започнат играта. Още един показва как Хидео отива заедно със Сасуке да донесат пластмасовото яйце, вместо да го остави да го донесе самичък. При всеки нов вариант сърцето ми все повече се къса. Това е неговият безкраен ад. — Помня всяка една подробност от онзи ден… само не и важните. Къде е отишъл. Кога съм спрял да чувам стъпките му сред шумата. Кой го е отвел. Мисля какво ли можеше да се случи, ако бях направил това или онова… Ако всичко бе поне малко по-иначе. — Той поклаща глава. Челюстта му така се е стегнала, че се боя да не я счупи. — Не знам. И затова не спирам да надграждам.

Той се самоизмъчва. Гледам, и буца засяда на гърлото ми, как той пуска поредния конструиран спомен — този път за последвалата нощ, с лъчи на фенерчета, танцуващи из парка. Гласовете на майка му и баща му звучат изтъняло и трескаво, накъсано. После сцената преминава към малкия Хидео, коленичил пред родителите си — той ридае и се извинява истерично, неутешим е дори и когато те се опитват да го изправят на крака. Сцената отново се променя и показва Хидео в леглото, свит на кълбо, притихнал, вслушващ се в приглушения плач на майка си откъм родителската спалня. После го показва как всяка сутрин се буди и поглежда в огледалото… и вижда как в черната му коса постепенно се появява тънък сребрист кичур. Потръпвам. Травма е било, тя му е нанесла бялата резка. И макар аз да не съм той, разбирам. Дори и да го нямаше линка, свързващ емоциите ни сега, аз чувствам страшния и безкраен срам, помрачил сърцето му.

Опитвам се да си представя как един ден баща ми изчезва и никога повече не се връща, какво ли е да скърбя до безкрай без никакъв завършек, да живея в загадка с отворен край, която вечно дълбае сърцето ми като забито в него острие на нож. Мисля си за лампата на входа на дома им, която свети дори през деня. Представям си тази болка и дори и във въображението си усещам как сърцето ми кърви.

Минава дълго време, след като спомените свършват, изпълнено единствено с плисъка на водата срещу камъните. Когато Хидео пак проговаря, гласът му е тих, натежал от преследващата го всепоглъщаща вина.

— След изчезването на Сасуке те никога вече не проговориха за него. Виняха себе си, поеха срама на гърба си като бреме и го носеха мълчаливо. Съседите и полицията също спряха да говорят за Сасуке от уважение към родителите ми. Не могат да понесат да гледат снимки с него — успях да спася само тези, които бяха у мен. Сега той съществува единствено в техните скулптури. Майка ми остаря за една нощ. Навремето тя помнеше всичко, имаше фотографска памет. Оглавяваше екипа си от невролози. Сега поставя неща не на мястото им и забравя какво върши. Баща ми разви кашлица, която така и не мина. Често боледува. — Погледът на Хидео проследява пътя на съзвездието Близнаци, звездите, наредени като двама братя. — А що се отнася до мен… Сасуке обичаше игрите. Всеки ден играехме, измисляхме заедно всякакви игри. Той беше по-умен от мен — изкарваше отличен на всеки изпит, без усилие се класираше за всяка елитна академия, която ти дойде наум.

Сега разбирам.

— Изобретил си НевроЛинк заради брат си. Warcross e била вдъхновена от играта, на която Сасуке играеше в парка. Създал си Warcross за него.

Той се умълчава и водата се разплисква, когато се обръща съм мен: