Мари Лу - Warcross

Сасуке не слуша. Носи кошница с пластмасови яйца, всички са сини.

— Добре, този път червеният си ти! — подвиква той на Хидео през рамо. — Синият съм аз. Ако ти грабна всичките, преди слънцето да стигне до онова дърво там… — той се спира да посочи, — ще ти взема любимия модел на кола!

Хидео завърта очи и въздъхва раздразнено, щом стигат на централната поляна в парка.

— Ама тя е част от комплект ! — възразява той, макар и да не казва „не“. Най-сетне настига брат си и въпреки протестите на Сасуке, го накарва да застане на едно място, за да увие синия шал около врата му и да му вдигне яката по-високо. Той поглежда строго по-малкия: — Не може да се бавим много. Трябва да помогнем на татко в работилницата преди вечеря, а се налага мама да остане до късно в лабораторията.

Сасуке се нацупва, както подобава на едно малко братче.

— Добре, де — измърморва той.

Момчетата се разделят и се запътват към двата противоположни края на парка. Докато вървят, Хидео вади от раницата си торба с червени пластмасови яйца. Започват да ги разхвърлят навсякъде и всеки страшно се старае да ги скрие от другия както трябва. Едно синьо яйце се изтъркулва пред очите ни, Хидео вдига очи и вижда Сасуке, глупашки ухилен.

— Много силно го хвърлих! — провиква се той. — Може ли да ми го подхвърлиш обратно?

Хидео сграбчва яйцето и го мята обратно към брат си. Яйцето прелита надалече от поляната и изчезва сред гъсталака от дървета в парка, там, където те растат по двата бряга на поточе, обрасло с бамбук. Сасуке се нацупва, а Хидео се засмива.

— Изчакай ме! — подвиква малкият през рамо и навлиза сред дърветата да донесе яйцето. Хидео му обръща гръб и продължава да крие другите яйца. Няколко секунди по-късно поглежда през рамо.

— Готов ли си вече? — провиква се той.

Никакъв отговор.

Хидео се изправя, протяга се и се усмихва на топлото сияние на следобедното слънце.

— Сасуке! — подвиква той отново към дървесния гъсталак. В отговор се чуват само едва доловимото бълбукане на потока и шумоленето на златните листа, носещи се из въздуха. Ветрецът шепне сред поклащащите се бамбукови стъбла.

Изминават няколко секунди, а после Хидео изпуска въздишка и тръгва към другия край на парка, където е брат му.

— Хайде, няма цял ден да стоим тук! — подвиква той. — Сасуке! Побързай, де!

Не откъсвам очи, докато го следваме през дърветата и навлизаме в избуялата трева. Тук-там, където листакът се сгъстява, забавяме крачка.

— Сасуке? — подвиква отново Хидео. Сега гласът му звучи по-различно — раздразнението е изчезнало и на негово място се долавя объркване. Момчето се спира сред дърветата и се оглежда навсякъде, сякаш не може да повярва, че току-що тук е бил и някой друг. Минутите се точат дълго, докато той изтощително претърсва малкия шубрак. Пак се провиква. Сега в гласа му се долавя нотка на тревога. А после и на страх. Няма и следа от другото момче. Сякаш просто е престанало да съществува.

— Сасуке? — сега гласът на Хидео зазвучава настоятелно, трескаво. Стъпките му преминават в бяг. Той бърза да излезе от гъсталака обратно на поляната с надеждата, че брат му някак се е върнал там, без да го чуе. Но целият парк си остава все тъй пуст, сините и червените яйца на момчетата лежат пръснати из тревата и чакат играта да започне.

Хидео се спира сред поляната. Сега споменът преминава в паника и светът край нас се размива, щом Хидео се завърта на място и поглежда в едната посока, после и в другата. После притичва към друг участък от парка. Диша тежко, учестено, запращайки облачета пара в хладния въздух, а когато виждам отражението му в бронята на черна кола, очите му са широко отворени и потъмнели, зениците му са разширени от ужас.

— Сасуке! Сасуке!

Всеки вик все повече звучи като писък. Хидео вика ли вика и накрая гласът му пресипва.

Той спира рязко, задъхан, и стисва главата си с длани.

— Успокой се. Сасуке се е прибрал — прошепва той. После кимва — повярвал си е. — Прибрал се е по-рано, без да ми каже. Той е там! — И без колебание хуква към дома си. Очите му диво оглеждат тротоарите и търсят да видят гърба на момченце с яркосин шал. — Моля те, моля те! — дочувам как си шепне, докато тича. Думата се повтаря и повтаря и оставя диря след него, тънка и призрачна.

Не спира да тича, докато не стига до дома си — къща, която сега разпознавам. Думка по вратата, докато най-сетне баща му отваря с озадачен израз на лицето.

— Хидео… какво правиш тук? — Той изпъва шия и оглежда тротоара зад сина си. — Къде е брат ти?