Мари Лу - Warcross

Плътен бас, акомпаниран от самотна прекрасна цигулка над него и нещо, което звучи като камбанки. Обажда се женски глас: „Да разцепим Токио от нула до шейсет, йе, все едно изтича времето ни в този град“ — мърка тя. Докато слушам, поглеждам Рен. Парче за Токио.

А после чувам стих, от който ме удря ток:

„Да излезем с гръм и трясък, ѝе, време е да излезем с гръм и трясък.“

Това е същият трак, който се чу за секунда в Пиратското свърталище.

Той ми залага клопка. Поглеждам бързо Рен и забелязвам, че той наблюдава лицето ми с одобрително изражение. Той е композирал трака, който свиреше по време на играта от Черния кръст, а сега ми го пуска, за да види дали ми се струва познат. Съдейки по начина, по който ме гледа в момента, съм се издала, че съм чувала парчето и преди. А това означава, че той е наясно, че съм била в Пиратското свърталище по едно и също време с него.

Той знае, че го следя. Той знае, че наблюдавам Нула .

Рен си взема слушалките. Погледът му не се откъсва от мен.

— Смяташ ли, че ще се хареса на Хидео?

Сега думите му ми прозвучават злокобно и се мъча да си докарам вид, че това ни най-малко не ме засяга.

— Добро е. Може дори да го вкара в турнира догодина.

— Може да го вкара дори в тазгодишния финален турнир — казва Рен и ми се усмихва. — Трябва да излезем с гръм и трясък, нали така?

Посрещам това заявление с усмивка на уста и кимване, но то прозвучава като тънко завоалирана заплаха. Сърцето ми забива учестено. „Да излезем с гръм и трясък.“ Сега Рен повтори същия стих, прозвучал в Пиратското свърталище — и макар все пак да има вероятност това нищо да не значи, умът ми стига до различен извод. Каквото и да се опитва да постигне групата на Нула — което включва толкова много градове в различни страни и засяга живота на Хидео по толкова много начини — то ще се случи в деня на финалния турнир.

И Рен знае, че съм замесена.

Няколко часа по-късно, когато се срещам с Хидео в частна кола, все още не съм се отърсила от разговора с Рен. Думите му може и да не са били двусмислици . Но този трак не беше случайност. Той знае, че съм била в Тъмните светове да го проследя — или най-малкото, че и аз съм била в Пиратското свърталище по същото време.

И да е забелязал моята угриженост, Хидео не го споменава. И той сякаш е отнесен. Дори и без връзка между линковете ни забелязвам някакво безпокойство в него, нещо, което прави погледа му отстранен, и то е същото, което го накара да се откъсне от мен онази нощ в дома му. Питам се дали да му кажа за разговора си с Рен, но после се отказвам. Твърде неясно е. Трябва да задълбая по-надълбоко.

Пътуваме бавно в дъжда и когато два часа по-късно пристигаме сред гористите покрайнини на Токио, се чувствам благодарна за това. Градът отстъпва на заоблени хълмисти възвишения и тесни улички със спретнати триетажни къщи с изящни покриви, боядисани в червено и черно. От двете страни на пътя се редят борове. Самотен пешеходец броди по тротоара, наблизо градинар грижливо подкастря плет — ала освен тихото щракане на ножиците му друг звук не се чува. Най-сетне колата спира пред къща в края на улицата, алеята пред нея е украсена с кръгли храсти и камъни. От двете ѝ страни в строен ред са наредени саксии с цветя. Лампата над входа свети, макар все още да е късен следобед.

Хидео звъни на вратата. Отвътре приглушено се обажда нечий женски глас. Миг по-късно вратата се отваря и там застава възрастна жена, облечена в спретнат пуловер, панталони и пантофи. Тя мига насреща ни зад очила, които уголемяват очите ѝ. После, щом вижда Хидео, покрай очите ѝ разцъфват радостни бръчици, тя се засмива, подвиква нещо през рамо на японски и протяга ръце към него.

Хидео се покланя — толкова ниско не съм го виждала да се покланя на никого.

— Ока сан ! — възкликва той и я притиска в топла прегръдка. Усмихва ми се смутено, когато тя посяга и го потупва по двете бузи като малко момченце. — Това е майка ми.

Майка му! Топло чувство ме изпълва и предизвиква трепет у мен. Изчервявам се и по примера на Хидео правя нисък поклон. Хидео кимва към мен.

— Ока сан — казва той на майка си. — Kochira wa Еmika san desu .

„Това е Емика“ — изписва преводът.

Измърморвам срамежливо „здравейте“ и почтително накланям глава. Тя ми се усмихва сърдечно, потупва и мен по бузите, а после май казва нещо за косата ми. След това въвежда двама ни вътре, далеч от света.

Събуваме се до вратата и слагаме пантофи, предложени ни от майката на Хидео. Вътре домът е слънчев, уютен и съвършено безупречен, украсен със снимки в рамки по стените и зелени саксийни растения, глинени гърнета и странни метални скулптури. Бамбукова рогозка и мек килим са постлани на пода във всекидневната под ниска масичка с чайник и чаши за чай. Зад отворена плъзгаща се врата се вижда дзен градина с буйна зеленина. Сега виждам защо Хидео е обзавел така къщата си в Токио — тя сигурно му напомня за тук, за истинския му дом. Тъкмо се готвя да отбележа колко умилително традиционен е той, когато автоматичен глас се обажда от високоговорителите, монтирани някъде в тавана.