Мари Лу - Warcross

Щом ме зърва, той се усмихва.

— Преди да си попитала — казва той и кимва нататък, накъдето не мога да видя, — бодигардът ми стои точно до вратата.

Усмихвам му се в отговор и тръсвам глава.

— Радвам се, че най-сетне се отнасяш сериозно към своята безопасност. — После отрезвявам. — Сигурно не си обмислил варианта да напуснеш Токио, нали?

Хидео отпива от кафето си.

— Тази седмица започва третият кръг. Ако не съм там, хората ще почнат да задават въпроси.

Въздъхвам.

— Просто… помисли си за това. Моля.

Някъде извън картината го извиква бодигард. Хидео леко обръща глава.

— Танака сан! — казва бодигардът, а субтитрите ми превеждат. — Репортерите са готови за вашето интервю.

Хидео нехайно махва с ръка и кимва леко на бодигарда си.

— След малко — казва той и тръгва насреща ми, докато ни отделя не повече от педя разстояние, а после се навежда към мен. Ако и двамата в момента се намирахме в моята стая, сигурно щях да усетя как диханието му докосва шията ми.

— Обещавам да си помисля за това — прошепва ми той. — Но и ти трябва да разбереш колко ми е трудно, когато ти още си в града.

Пръстите на краката ми се свиват и потрепервам от наслада. През връзката ни усещам как емоциите ми го застигат на талази.

Безнадежден си.

Само сутрин.

Имам спомен, че беше особено безнадежден и онази вечер.

Той свежда поглед, миглите му улавят утринната светлина. По устните му трепти усмивка.

Иска ми се да можех да те целуна сега.

Ами ако не ти позволя? — дразня го.

Това ме нарани, Емика.

Засмивам се.

Може би искам да целуна някой друг.

През лицето му пробягва ревност, а очите му потъмняват като угаснали въглени. Въпреки физическото разстояние помежду ни усещам емоциите му през връзката ни също толкова силно, както и в онази нощ, когато бяхме заедно, онова възхитително горещо желание.

Ела у нас. Довечера.

Тонът му предизвиква тръпки в стомаха ми.

Аз… Не мога. Съотборниците ми…

Ще се постарая да си заслужава да ми отделиш време.

Тръпките се превръщат в салта.

— У вас? — питам плахо, неспособна да прикрия собствената си усмивка.

Той се разколебава. Неувереността се завръща по лицето му, в нея се промъква и нишка на страх и за миг ми се струва, че ще поклати глава и пак ще размисли. След кратка пауза обаче той ме изненадва с кимване.

Ела с мен тази вечер. Ще ти покажа стария си дом.

Пулсът ми се ускорява. Това е още една тайна от миналото му — долавям го в гласа му. Усещам се как кимвам.

Добре — отговарям.

После двамата излизаме от чата и отново оставам сама в стаята си. Издишвам дълбоко, после ставам и излизам в коридора.

Докато сляза долу, навън плисва проливен дъжд. Хами и Ашър са се разположили на диваните във всекидневната, увлечени в тих спор как най-добре да разбием защитата на „Рицарите на облаците“. Ръката на Ашър е отпусната върху облегалката на дивана, пръстите му разсеяно докосват рамото на Хами, а тя не се дърпа. Рошан играе някаква игра и се излъчва на живо по социалните си канали. Рен не се вижда никакъв. Общежитието е тихо, чува се само плющенето на дъжда по стъкления покрив на атриума.

— Емика…

Едва не изскачам от кожата си, щом чувам гласа на Рен. Юмрукът ми инстинктивно изхвърча нагоре, завъртам се и го виждам застанал зад мен в коридора, извърнат, все едно се е запътил към стаята си. После издишвам и свалям ръка. Трябваше да го усетя там — нали уж имам отличен пространствен усет. Способността му да се придвижва безшумно ме дразни.

— Изкара ми акъла — изтърсвам.

Реакцията ми го кара само да повдигне вежда, после ми отговаря на френски. Прозрачният бял текст на превода изниква пред очите ми.

— Винаги ли си готова да удариш човека, който те изненадва?

Заради всичките ми мисли, подозрения и следенето на Рен през последните няколко седмици явно в негово присъствие нервнича повече, отколкото ми се иска.

— Само тези, дето се спотайват в тъмни коридори — измърморвам и се мъча да се стегна.

— Да имаш малко време? — пита той и ми кимва да отида при него. — Искам да ти покажа нещо.

— За какво?

Рен се взира спокойно в мен.

— За Хидео.

Примигвам, за момент се стъписвам и не мога да отговоря, а погледът ми се стрелва към очите на Рен. Той ме наблюдава внимателно. Какво ли е забелязал в израза ми? Дали нарочно се е опитал да ме излови неподготвена, за да види каква ще е реакцията ми? Бързо се стягам и му пускам един объркан смях.