Мари Лу - Warcross

После очите ми се спират върху една конкретна снимка. На нея има две момчета.

— Имаш брат? — питам, без да мисля.

Хидео мълчи. Незабавно си спомням предупреждението, което получих точно преди да се срещна за пръв път с него. „Длъжна съм да ви помоля да не задавате никакви въпроси на господин Танака относно семейството му или личните им работи. Тази политика важи за цялата компания и господин Танака много държи на строгото ѝ прилагане.“ Започвам да се извинявам, но думите ми секват, щом осъзнавам, че става дума дори за нещо повече. Изражението на Хидео сега е странно. Страх го е. Води вътрешна борба дали да ми каже нещо, или не. Отворила съм стара рана, едва зараснала зейнала бездна.

След дълго мълчание Хидео свежда очи и се заглежда в посипаните с дъждовни капки прозорци.

— Имах брат — казва.

„Господин Танака никога не отговаря на въпроси за семейството си.“ Но току-що бе отговорил, бе ми се открил, ако ще и за кратко. Сега чувам колко чуждо звучат думите от устата му, виждам колко му е тежко дори само да ги произнесе. Значи ли това, че никога не кани други хора в дома си, където онова, което го прави така уязвим, виси на показ на стената му? Гледам го и чакам да каже още нещо. И когато не дочаквам, изричам единственото, което мога:

— Много съжалявам.

Хидео ме пощадява — навежда се към масата.

— Спомена, че искаш чай — казва той, заобикаляйки думите ми също както и онази вечер, когато се срещнахме в седалището на „Хенка Геймс“. Мигът на слабост, който сподели с мен, вече е изтекъл, скрил се е зад стените.

„Това е онази частица от неговата история, която го преследва“ — мисля си аз и си спомням споделения помежду ни миг на скръб, когато му споменах за баща си. Каквото и да се е случило, той не се е помирил с това. То може дори да обяснява упорития му отказ да се пази. Кимвам мълчаливо, а после го гледам как налива чай — първо на мен, а после и на себе си. Подава ми моята чаша, аз я поемам с две ръце, наслаждавайки се на топлината и на чистия му аромат.

— Хидео… — начевам тихо нов опит. Внимавам да се пазя по-далече от всякакви мистерии, обвили миналото му. Погледът ми се задържа върху едва забележимите белези по кокалчетата му. — Ще продължа да преследвам Нула, това ти го обещавам. Но не искам да пострадаш пред очите ми. Ти не беше до мен в Пиратското свърталище и не усети както мен злокобното присъствие на онзи тип. Още не знам какво крои, но явно е опасен. Не можеш така да си играеш с живота си.

Хидео се поусмихва.

— Нима си била път чак дотук тази вечер, за да ме убеждаваш да напусна Токио?

Това подкачане ме кара да се изчервя пак и започвам да се ядосвам на себе си. Оставям чашата и свивам рамене.

— Ами не смятах, че това е нещо, което мога да обсъдя както трябва с теб, без да дойда тук лично. Исках и да те предупредя, без съотборниците ми да могат случайно да подслушат. Но аз сама исках да дойда тук. Кен не ме е принуждавал.

— Емика… — казва той. — Няма нужда да ми изтъкваш причините си да дойдеш. Признателен съм ти, че бдиш над мен. Та днес ти ми спаси живота.

Каквото и да смятах да кажа на свой ред, погледът му кара думите да заглъхнат. Той също оставя чашата си и се навежда към мен. Токов удар пронизва гръбнака ми.

— Радвам се, че си тук.

Вглеждам се в очите му и се мъча с всички сили да успокоя пулса си.

— Нима?

— Може би намеците ми към теб са били твърде деликатни.

Досега общо взето приемах, че всичките ми тълкувания на казаното от Хидео са преувеличения от моя страна, ала това изказване е трудно да го изтълкуваш погрешно. „Той достатъчно често говори за теб“ — бе казал Кен. Преглъщам тежко, но не се отдръпвам.

— Какво? — прошепвам.

Хидео е свел мигли и в погледа му има нещо сладко и неуверено. Той се колебае. После махва почти неуловимо с ръка и прозрачен екран изскача пред погледа ми.

„Връзка с Хидео?“, изписва се на него.

— Искам да ти покажа нещо — казва ми той. — Нова комуникационна система, върху която работя. Сигурен начин да се свържеш с мен.

Вглеждам се за миг в поканата, а после я приемам. Краищата на зрителното ми поле светват в синьо.

— Как работи?

Изпрати ми мисъл, Емика.

Гласът на Хидео, нежен, топъл и дълбок, проехтява в съзнанието ми. Почти подскачам от изненада. Когато го поглеждам, той не помръдва нито устните, нито пръстите на ръцете си. Това е телепатия през НевроЛинк, еволюция в комуникациите, интимна и тайна нишка в умовете ни, която ни свързва. Изумена от тази новост, аз колебливо му изпращам отговор.