Мари Лу - Warcross

Златната точка, обозначаваща адреса му, се появява някъде в северната част на града. Изтичвам по един страничен коридор. Мигове по-късно той ме извежда в тясна задна уличка на гърба на сградата, близо до контейнерите за смет.

Студен дъждец е намокрил тротоара и щом излизам навън, ме връхлита мразовит нощен въздух. Неоновите светлини се отразяват в мокрото и оцветяват земята в смесица от размазани златни, зелени и сини петна. Номерът на квартала — 16, се носи над тротоара, изписан с яркожълти букви, а златна пунктирана линия води от мястото, на което стоя, до ъгъла на пряката, където завива вдясно и се губи от поглед. Весел надпис „Старт!“ се рее в центъра на полезрението ми и чака да поема по картата, а под него е изписано и приблизителното време на пристигане — трийсет минути.

Потрепервам, дръпвам си качулката нагоре и я стягам, за да покрие цялата ми коса, после си слагам и черна маска за лице. Освен това си изтеглям виртуално лице, за да се дегизирам. Сега би трябвало всеки на улицата, логнал се в НевроЛинка си, да ме вижда като напълно непозната, а не като едно от най-разпознаваемите момичета в града. Пак е по-добре от нищо. После мятам електрическия си скейтборд на земята и скачам върху него. След това се изстрелвам напред, следвайки златната пунктирана линия.

След половин час навлизам в тих богаташки квартал, разположен на хълм с изглед към града. Времетраенето на пътуването се мени, докато вървя, и показва колко минути ми остават до пристигане. Ръменето вече е преминало в стабилен дъжд, който се просмуква през качулката и ми мокри косата. Мъча се да спра да треперя, но полза няма.

Най-сетне пристигам. Златната пунктирана линия спира пред портата на топла на вид, хубаво осветена голяма къща с извита стена и лъвове, издялани от дърво, пред входа. Не знам колко охрана държи обикновено Хидео в резиденциите си, но тази вечер там са паркирани поне пет коли, а на вратата двама бодигардове чакат да ме посрещнат. Другите като че са се разпръснали из имота.

Сега единият идва при мен и ми казва да изпъна ръце. Изпълнявам. Той ме претърсва старателно. Остава доволен и се опитва да ме скрие под чадър, докато притичвам към входа.

— Благодаря, но нямам нужда вече от чадър — казвам на мъжа. Той ме поглежда косо, все едно никога не е получавал подобно нареждане, а аз му посочвам подгизналите си дрехи. — Сериозно!

Той неохотно прибира чадъра и вървим смълчано, докато стигаме главния вход. Чувам как вътре в къщата лае куче.

Отваря Хидео. Бодигардът му примигва изненадано, сякаш Хидео не прави често такива неща. Още е облечен в по-раншните си дрехи, но единият ръкав на ризата му е запретнат до лакътя, а в момента сваля копчето на другия ръкавел. Яката му е вдигната, горните няколко копчета на ризата — разкопчани, а черната му папийонка се мотае свободно около раменете. Няколко капки дъжд са намокрили косата му, сребристият кичур сияе в бяло. Изглежда угрижен и смутен и изведнъж това стряскащо ми припомня колко е млад. Толкова лесно се забравя.

— Мокра си до кости — казва той.

Прокашлям се.

— А ти си жив — отговарям. — Това е хубаво.

Бодигардът ни оставя сами. Хидео отваря широко вратата и ме въвежда вътре. До него подтичва дебело оранжево-бяло куче с къси крака и грамадни остри уши. То спира пред мен, размахва късата си опашка, поглежда ме приятелски и диша тежко. Погалвам го, после свалям до вратата мокрите си обувки и колебливо пристъпвам вътре.

Домът е безупречно чист, с високи тавани и красиви съвременни мебели. Тиха музика свири отнякъде, от вградена озвучителна система. За моя изненада не виждам виртуални букви, цветове или цифри никъде из къщата. Всичко е истинско. Колко ли струва такава разкошна къща в толкова скъп град като Токио?

— Трепериш — казва ми Хидео.

Свивам рамене.

— Само чакай да ги махна тия дрехи. — После се усещам какво съм изтърсила и бузите ми пламват. — Тоест не намеквам, че…

Крайчетата на устните му трепват в усмивка — кратък отдих от угрижеността — и той ми кимва да го последвам.

— Ще ти донеса сухи дрехи.

— Днес успях да надникна само в един файл на Рен — казвам на Хидео, докато вървим по коридора. А после му казвам и как се нарича файлът. — Очевидно днес Нула е планирал да, ами… да те убие. Как е бодигардът ти?

— Ще живее. Имало е и по-лоши атаки от днешната.

По-лоши атаки.

— Нещо за виновника?

Хидео поклаща глава, докато навива и втория си ръкав. Изморен е, мрачното му настроение още не се е разсеяло.