Мари Лу - Warcross

Отговор няма.

Щом стигам втората стълбищна площадка, червени аварийни светлини осветяват арената. Макар и да мъждукат едва-едва, след катранената тъма примижавам срещу тях. Горе мигат охранителни камери. Гласовете на коментаторите звучат възможно най-успокояващо, докато се мъчат да организират публиката. „Внимавайте къде ходите, хора!“ Публиката като че не осъзнава присъствието на въоръжен човек тук.

Стигам до охраняваната ложа точно когато виждам и бодигардовете на Хидео, скупчени в нея. Погледът ми трескаво търси познатото му лице. Едва не припадам от облекчение, щом го забелязвам приведен в ложата, заобиколен от бодигардове и колеги. Изглежда невредим. До него Кен говори припряно на няколко от гардовете с тих сърдит глас.

— Какво стана, по дяволите? — питам трескаво, щом притичвам до него. — Къде е стрелецът?

Кен ме разпознава и ме поглежда мрачно.

— Охранителните камери тук горе въртяха стари кадри. Охраната души наоколо и се мъчи да хване стрелеца.

Съсредоточавам се върху действията на Хидео. Един от бодигардовете му лежи на пода с разкривено лице и стиска рамото си. Ръцете му са изцапани с кръв. Разпознавам го — едната от верните и неизменни сенки на Хидео, които съм виждала да го следват навсякъде. Лицето на Хидео е помръкнало от загриженост, очите му — почернели от онзи дълбок и черен гняв, който видях и в спомена му. Говори тихо нещо на пострадалия, а той клати глава и се мъчи да седне на пода. До него друг бодигард също клати глава, докато слуша какво му говорят в слушалката.

— Полицията навън не е могла да го настигне, сър — казва той.

Хидео не откъсва очи от ранения.

— Продължавайте да търсите! — гласът му е заплашително тих.

Бодигардът пристъпва от крак на крак.

— Казват, че са го загубили в празната постройка на паркинга…

— Тогава я разкъртете и го намерете! — отвръща простичко Хидео.

Този път бодигардът не се колебае. Щом Хидео го поглежда с вдигната вежда, мъжът бързо се покланя.

— Слушам! — и тръгва да излиза заедно с още двама.

— Не бива да оставаш тук — казва Кен на Хидео с приглушен глас. — Повтарям за последно — на арената ще се оправя аз. Прибирай се.

— И сам мога да се оправя.

— Ти нали разбираш , че току-що някой се опита да те убие? — озъбва му се Кен. — Това тук не ти е само някакъв си бъг в играта… Тук става дума за животa ти !

— И в момента съм не по-малко жив, отколкото преди нападението. — Хидео впива поглед в приятеля си. — Ще се оправя . Утре ще говорим.

Всичко това звучи като стар спор, който Кен така и никога не е печелил, и ми хрумва, че сигурно не за пръв път животът на Хидео е под заплаха. Кен изсумтява раздразнено и вдига ръце.

— Не че в университета имаше навика да ме слушаш — измърморва той.

Щом ме вижда, Хидео изправя гръб.

— Ако не беше обаждането ти секунди преди нападението — казва той, — сега аз щях да лежа прострелян на земята.

Студена тръпка разтърсва цялото ми тяло. В един-единствен миг задачата ми се превръща от вълнуващо преследване в нещо много по-злокобно. Мислех си, че се приближавам, че напредвам — а се сблъсках с още по-голям ужас. Дали някой от другите ловци на глави е видял какво стана току-що? Поглеждам пак кръвта по рамото на бодигарда. Във въздуха се носи едва доловима металическа миризма. Стомахът ми се сгърчва от старата паника, познатата отчаяна решимост да реша тази задача. Всичко си има решение. Защо точно това не мога да намеря?

Хидео помага на ранения си пазител да стане и му говори тихо, докато друг от хората му намята с черен блейзър кървящото рамо и го скрива от очи. Каквото и да му е шепнел Хидео, било е твърде тихо и преводачът ми не го е уловил, но то успява да предизвика благодарност в погледа на ранения.

— Потулете го — казва след малко Хидео и оглежда всички ни. — Нападението беше неуспешно. Издирваме заподозрения. Няма нужда да всяваме паника сред народа.

— Хидео… — обаждам се, но изражението на лицето му ме кара да млъкна.

— Отивай при отбора си — казва той нежно. — Продължи си празнуването. По-късно вечерта ще поговорим.

— А ти нали отиваш на някое безопасно място?

Той кимва, а бодигардовете поемат пострадалия си приятел и Хидео проследява с поглед как го повеждат надолу по едно стълбище за частно ползване. Мога само да гледам. Хидео е изправил рамене, стойката му е спокойна — ала погледът му е напрегнат и е далече оттук. Юмруците му се свиват и отпускат отстрани на тялото. Макар и да не го показва, аз усещам, че е потресен.