Мари Лу - Warcross

И тогава пак виждам черната фигура. Застанала е на върха на ледения монумент, в същата прилягаща черна броня, която бях видяла да носи в Тъмния свят. Нула.

Побиват ме тръпки. Защо го виждам? Защо е тук?

Светът край нас замира. Драконът, който се мъча да овладея, застива във въздуха, а после се разтваря в него. Пейзажът потъва в мрак. Примигвам, когато пред очите ми отново изниква „Токио Доум“, а петдесет хиляди зрители си дерат гърлата като бесни. И от двете ми страни съотборниците ми излизат от кабините.

— Аз толкова изкъртващ ход не съм виждал! — възкликва Рошан, който първи стига при мен и ме тупва здравата по гърба. Отварям уста да кажа нещо, но Хами се мята върху мен и ни притиска и двамата с Рошан в задушаваща прегръдка. Останалите от отбора се накачулват отгоре ни и ми запушват устата. Смачкват ме, смеят се, оплетени един в друг. Кръвта шуми оглушително в ушите ми. В другия край на арената демоните си крещят едни на други, а Тримейн се отдръпва от Джена, без да обръща и грам внимание на публиката.

Първата ми официална победа в мач от шампионата. Но мога да мисля само за това, че Нула беше там . Погледът ми се извърта към Рен. Той също се радва и се смее, но си личи, че е насила, преструва се. Очите му не се усмихват. Той поглежда през рамо, сякаш е зърнал нещо, което другите не виждат. После напрежението го отпуска и пак се ухилва и прегръща другите. И той е видял фигурата.

Докато продължавам да ликувам, изваждам файла, който успях да грабна през разбитите защити на Рен. Много е малък, сякаш съм го пуснала твърде рано и не съм успяла да сваля достатъчно данни. Ала все нещо съм успяла да докопам, нещо, което Нула вероятно е споделил с Рен. Името на една програма.

proj_ice_HT1.0

Какво? Намръщвам се, мислите ми препускат, опитват се да открият някакъв смисъл в името. proj_ice. Project Ice — Проект Лед . Това нещо общо с Белия свят ли има? HT. Хидео Танака. Проект Лед, Хидео Танака. Може да е нещо, свързващо Хидео с първия рунд от турнира. Или?

Лед, заледявам… И изведнъж разбирам. Сърцето ми примира от ужас. Боже господи!

Нула иска да убие Хидео.

И точно в този миг всички светлини на стадиона угасват.

Стадионът потъва в мрак. Публиката надава стреснати викове. Коментаторите се мъчат да надвикат хаоса и да поддържат някакво подобие на ред.

— Останете по местата си, моля! — казва един все тъй весело. — Имаме временна повреда, но скоро ще я поправят.

Сред катраненочерния мрак се взирам в червено съобщение за грешка, трепкащо пред очите ми.

Непозволен потребителски достъп

Активиралият се файл трепва веднъж, а после изчезва — самоунищожава се. Оставам с поглед, взрян в празна обвивка — само тя е останала от всичко, изтеглено от обекта в играта. Файлът е бил програмиран да се самоунищожи, ако не който трябва успее да се докопа до него. Дали Нула е решил да продължи да се бърка из нивата на Warcross, за да предава информация на последователите си? И ако това е вярно — кой друг в игрите работи за Нула?

Но точно в този миг нищо от това няма значение. Докато ние с Хидео се мъчехме да откраднем някакво инфо от Рен, Нула също е бил зает — бъгнал е самата арена. Спрял е тока.

В момента охраняемите врати горе на балкона са блокирали и не работят.

Осъзнаването на този факт така ме поразява, че чак ми спира дъхът. Незабавно звъня на Хидео.

— Излизай оттам! — казвам припряно в мига, щом се свързвам. — Животът ти е в опасност! Веднага ! Вземи…

Още не съм довършила изречението и виждам как сред балконските места припламва искра. Присветва веднъж, после и втори път и мракът се завръща. Хората в публиката поглеждат озадачено нататък, но аз знам какво трябва да е било това.

Изстрели.

— Хидео? Хидео! — мъча се да се свържа наново, но не успявам. Проклинам всичко и всички и тръгвам опипом през тъмното. Явно НевроЛинк също е бъгнат, защото никой не използва функцията му за нощно виждане или виртуална решетка. Охранителните екипи са извадили фенерчета — тънки лъчи летят из арената и цепят мрака. Разположението им и фотографската ми памет ми помагат да се досетя приблизително кое къде се намира на стадиона. Преди да са успели да дойдат и да ме спрат, зарязвам съотборниците си и хуквам през тъмното. Хората протестират, когато се блъскам в тях или ги настъпвам. Като че минава цяла вечност, докато най-сетне се добирам до стълбите. Прескачам на сляпо по две стъпала наведнъж и в движение се мъча да пратя съобщение на Хидео.