Мари Лу - Warcross

Кен улавя погледа ми и го задържа. „Поговори с него“ — като че ми казва. Усещам безмълвната му молба на приятел, който познава Хидео достатъчно добре и знае колко невъзможен е понякога.

— Хидео — казвам тихичко. — Трябва да се махнеш оттук. От Токио. Да отидеш на някое по-уединено място.

Лампите на стадиона най-сетне светват и заливат пространството с ослепително сияние. Пред очите ми изскачат звезди и примигвам, за да ги прогоня. Долу в ниското тълпата мърмори вяло и объркано, докато продължава да се изнизва към изходите, но шушненето бързо се заменя отново с ликуване в чест на резултата. Никой не знае какво се е случило току-що. По високоговорителите охраната успокоява народа:

— Транзистор е дал на късо по горните нива на купола, но вече всичко е под контрол! Моля, внимавайте къде стъпвате и следвайте обозначенията към изходите!

Докато хората се източват навън, Хидео се обръща и ме поглежда. Очите му все още са в онзи тъмен цвят и погледът му е гневен, леден, решителен.

— Никъде няма да ходя — заявява той, а после се обръща на другата страна и тръгва заедно с бодигардовете си.

Щом Хидео излиза, Кен пристъпва близо до мен.

— Пробвай пак — прошепва ми той. — По-късно.

— Той теб въобще не те слуша! Защо да слуша мен?

Кен кимва.

— Имай ми вяра. Той достатъчно често говори за теб — и преди да възразя, ме изглежда многозначително. — Теб ще те послуша. Моля те.

Ако съм си мислела, че досегашното публично внимание към моята персона е било съкрушително, то нищо не е в сравнение със сегашното, непосредствено след първата ни победа. Още не сме излезли от „Токио Доум“, а първите огромни кадри вече са се появили по стените на сградите около арената, придружени с грамадни крещящи заглавия.

АШЪР УИНГ И ПЪРВАТА ИЗБРАНА ЕМИКА ЧЕН

ИЗВЕЖДАТ „ЕЗДАЧИТЕ НА ФЕНИКСИ“

ДО ПОРАЗИТЕЛНА ПОБЕДА С ОБРЪЩАНЕ НА РЕЗУЛТАТА

Под всяко от тези заглавия не спират да въртят кратък преглед на изпълнението ми — косата ми се вее на вятъра, а фигурата ми, приведена върху главата на дракон страшилище, впримчва в ласо главата му и я смъква към Джена. Двата герба — фениксът и качулатите демони, надвиснали във въздуха над стадиона, сега са се преобразили единствено в нашия феникс, разперил пламтящи криле по цялата ширина на купола и извил тържествуващо глава към небесата.

И нивото ми е скочило до небесата: от 28-о на 49-о.

Но аз мисля само за това, че тази вечер Хидео можеше да умре. И че никой не го знае. Мислите ми продължават да се блъскат и да се връщат отново и отново към думите на Кен. „Теб ще те послуша. Моля те.“ Какво ли му е разправял за мен Хидео, че да мисли така?

Тайфа репортери връхлита върху бодигардовете ни, докато бягаме от арената към чакащите ни коли, и изведнъж вече не виждам нищо освен безкрай от ярки светкавици и микрофони.

— Тази вечер няма да има тренировки! — възкликва Ашър, когато най-сетне стигаме до очакващата ни лимузина и всички се качваме вътре. Другите ликуват, а той нарежда на колата да ни откара в Шибуя вместо в общежитието. Зад нашата кола екип от бодигардове се качва на втора кола и ни последва. Репортери с микробуси се мотаят из трафика наоколо и се влачат подире ни. Продължавам да мисля за Хидео и вместо да вдигна очи и да се усмихна на репортерите през прозореца, както прави Ашър, аз продължавам да държа под око Рен, който тупа Рошан по рамото.

Пред погледа ми примигва съобщение. От Кен е.

Почти мога да усетя нетърпението на Кен, докато ми отговаря.

Съотборниците ми избухват в смях и аз стреснато вдигам поглед към тях. Тази вечер ще празнуваме и те ще очакват да съм също толкова развълнувана от победата ни, колкото те самите. Ако си тръгна прекалено рано, веднага ще започнат да чоплят темата и да любопитстват, а и Рен ще стане подозрителен.