Мари Лу - Warcross

— Кен казва, че токът спрял напълно. В настаналата суматоха онзи, който и да е бил, е успял да се измъкне и да се смеси с тълпата. Ще преровим всяко кътче и всяка пролука на стадиона за улики, но няма да те лъжа. Били са добре подготвени.

Виновникът още е на свобода. Мъча се да преглътна страха си.

— Като не успяха днес, това не значи, че Нула не изчаква зад кулисите да се задейства отново! Това може да е част от грандиозния му план. — Вдишвам дълбоко. — Пак ще се пробват. Може дори да са се пробвали и преди това. И ще има още много случаи, когато няма да те пазят толкова добре като на стадиона.

Устните на Хидео леко се изопват, но това е единствената му реакция по въпроса за неговата безопасност. Той се спира и ме поглежда.

— А постъпвали ли са някакви данни за теб?

Двоумя се. Не ми бе хрумвала възможността Нула да тегли инфо за мен , и от тази идея ме полазват тръпки, макар и явната загриженост на Хидео да ме сгрява.

— Не би трябвало да е възможно — отвръщам. — Аз съм си добре. Освен това не за мен трябва да се тревожим. Колкото повече частици от тази загадка изнамирам, толкова по-злокобна изглежда.

— Моята охрана е свикнала да внимава. След твоето предупреждение претърсихме напълно дома ми. Ще проявят бдителност.

— Не за това говоря. Хидео — тази вечер ти едва не умря ! Разбираш го, нали?

— Тук съм добре защитен. Само в къщата има осем бодигардове. — Той кимва към останалата част от къщата. — Но така или иначе ти като че ли все повече и повече се доближаваш до разнищване на загадката.

— Не разбирам как можеш да се отнасяш толкова спокойно към това — казвам и ядът ми нараства. Нищо чудно, че Кен изглеждаше толкова вбесен. — Трябва да се махнеш от Токио. Тук не си в безопасност. Оставането ти тук те поставя под заплаха.

Хидео ми хвърля сериозен поглед.

— Няма да позволя някаква си смътна заплаха да ме прогони от града ми — заявява той. За пръв път, откакто го познавам, в гласа му се промъква гневна нотка. — Не за първи път някой ме набелязва, няма да е и за последен.

Тъкмо се каня да му повиша тон… и кихвам. Хладният въздух в къщата се просмуква в подгизналите ми дрехи и се усещам, че зъбите ми тракат.

Хидео стисва устни.

— Ще продължим, след като се стоплиш. Ела с мен.

Стигаме до просторна спалня — стъклените ѝ стени извеждат към ведра дзен градина, обкичена със златисти фенери. В странична ниша е разположена голяма баня.

— Не бързай — казва Хидео и кимва към банята. — Когато си готова, ще продължим разговора. Желаеш ли чай?

„Хубава чаша чай след покушението над живота ти. Ами че как!“ Кимвам — прекалено съм премръзнала, за да споря.

— Да, с удоволствие.

Хидео затваря вратата на спалнята и ме оставя сама. Издишвам бавно и продължително. Засега не успявам много-много да го убедя, че се намира в истинска опасност. Въздъхвам и събличам суитшърта, джинсите и бельото си и подреждам всички дрехи внимателно покрай ваната да съхнат. Отражението ми в огледалото привлича погледа ми — гримът за турнира сега изглежда размазан и опушен, разтекъл се от дъжда, а косата ми виси на мокри шарени кичури. Нищо чудно, че Хидео не се вслушва в съветите ми — изглеждам като чалната. Погледът ми плъзва от образа ми към останалата част на банята. Душкабината е огромна, а стационарният душ, имитиращ дъжд, е монтиран директно на тавана. Завъртам крана и оставям топлата вода да вдигне пара, после влизам вътре.

Душът отмива някои от оплетените ми мисли и когато излизам, се чувствам малко по-спокойна за присъствието си тук. Избърсвам се с хавлия и сплитам мократа си коса на две рошави плитки, после излизам от банята.

Там вече ме чака комплект чисти дрехи. Кремав пуловер. Свободно пижамено долнище. Нахлузвам пуловера — мирише досущ като Хидео и ми е толкова голям, че провисва чак до коленете. Деколтето се плъзва настрана и оголва едното ми рамо. Долнището на пижамата дори не го обличам. Много е дълго.

Отивам до вратата на стаята, отварям я и се подавам навън да го повикам.

Но той вече е там — държи в едната си ръка чаша чай и тъкмо се готви да почука с другата по вратата.

— Еми… — заговорва той, щом ме вижда, но гласът му секва. И двамата се вцепеняваме.

Хидео примигва. Погледът му се стрелва към широкия бял пуловер, с който съм облечена, а после бързо се отклонява.

— Исках да те попитам дали имаш някакви предпочитания към чая — казва той.

Раменете и краката ми изведнъж ми се струват много разголени, а поруменелите ми бузи пламват като магма. Започвам да ломотя нещо.