Мари Лу - Warcross

— Извинявай. Аз… аз тъкмо смятах да те питам, ъъъ, дали ти се намират по-малки гащи. — Пак се издъних! — Искам да кажа… То не че ще ти се намира панталон, толкова малък, че да ми става … — закопах се още по-дълбоко. — Такова де, пижамата постоянно ми се смъква… — Страшно ме бива да копая. Мръщя се, после поклащам глава и млъквам, а ръцете ми описват кръгове във въздуха, все едно могат да предадат какво искам да кажа.

Хидео се позасмива. Освен ако въображението не ми играе номера, и неговите бузи леко поруменяват.

Излизам от унеса си и му трясвам вратата пред лицето.

Следва пауза, а после се чува познатият глас на Хидео:

— Извинявай — казва той. — Ще ти намеря нещо по-подходящо. — А после стъпките му отекват по коридора.

Отивам до леглото, заравям лице в чаршафите и простенвам.

Малко по-късно Хидео открехва вратата, пъхва чифт шорти вътре и ми ги размахва слепешката. Вземам ги. Пак са ми торбести, но поне не падат.

Измъквам се в коридора и отивам във всекидневната, където Хидео чете до пламтяща камина. Кучето лежи в краката му и похърква. Тук прозорците гледат към градината и се чува как дъждът се сипе като мъниста по стъклата. По стените са окачени портрети и рафтове с книги — недокоснати ранни издания, стройно подредени и артистично аранжирани. Има и рафтове с наредени по тях старинни видеоигри и конзоли, както и с прототипи — явно на най-ранните версии на очилата НевроЛинк. Някои са грамадни като тухли, но всяка става все по-малка и по-лека, докато най-накрая виждам първия официално произведен модел на очилата, подпрян в края на рафта.

Щом ме чува да се приближавам, Хидео вдига очи от книгата си, а после забелязва, че разглеждам рафтовете му.

— Майка ми добре се грижеше за първите ми прототипи на НевроЛинк — казва той. — С баща ми се погрижиха да ги запазят.

Майка му, невроложката, и баща му с работилницата за поправка на компютри.

— Като нови са! — отвръщам, докато оглеждам възхитено прототипите.

— Хората вярват, че предметите имат душа. Колкото повече любов влагаш в един предмет, толкова по-красив се получава.

Долавям обичта в гласа му и се усмихвам.

— Сигурно те много се гордеят със създаденото от теб.

Хидео само свива рамене, но изглежда поласкан от думите ми.

— У вас нямаш никаква разширена реалност — казвам, щом сядам.

Хидео поклаща глава.

— Харесва ми да поддържам дома си истински. Твърде лесно е да се загубиш в една илюзия — отвръща той и кимва към хартиената си книга.

Близостта ни е толкова осезаема, че сякаш по кожата си усещам призрака на неговото присъствие.

Поемам дълбоко въздух.

— Сещаш ли се за някакви свои врагове? Някой, който да иска да ти навреди по този начин? Може би бивш служител? Стар бизнес партньор?

Хидео се намръщва и извръща очи. След малко отговаря:

— Има достатъчно хора, които не харесват Warcross и НевроЛинк. Не всеки цени новото. Мнозина се страхуват от него.

— Каква ирония само! Нула толкова го е страх от новото — отвръщам, — но използва технологичните си познания, за да се опита да те спре.

— Той като че не дружи особено с логиката.

— А за Рен какво ще кажеш? Трябва незабавно да го дисквалифицираш от игрите! Пределно ясно е, че е замесен в този план. Може дори да е забъркан в опитите да ти навредят. Ами ако файлът, който днес видях, е бил предназначен за него? Ами ако някак е изпратил сигнал отвътре в играта на човека, който се опита да те нападне?

Това вкарва Хидео в размисъл за момент, преди най-сетне да поклати глава.

— Досега е надежден източник на информация и може да ни насочи към още улики. Ако го отстраня сега, на Нула ще му стане ясно, че знаем за него. Може да заподозрат теб.

Въздъхвам. Ще ми се да можех да оспоря тези доводи.

— Защо не искаш да напуснеш Токио? Днес можеше да умреш.

Хидео ме поглежда. Сиянието на огъня се отразява в очите му.

— И да призная на Нула, че е победил? Не. Всъщност, ако целият му план е само заплаха срещу мен, ще си отдъхна.

Разговорът ни затихва. Мъча се да се сетя какво да кажа, ала нищо от онова, което ми идва наум, не ми се струва подходящо, и затова си трая и проточвам още повече неловкото мълчание. Погледът ми отново плъзва към рафтовете, а после към портретите по стените. Там има снимки на Хидео като дете и като тийнейджър — помага в работилницата на баща си, чете до прозореца, играе на игри, позира с куп медали на шията, усмихва се на първите си снимки за пресата, когато за пръв път влезе в новините. Интересно — като дете Хидео е нямал сребрист кичур в косата си, нито сребърни нишки тук-там сред тъмните си мигли.