Мари Лу - Warcross

Поглеждам доволно надолу и изпъвам ръка, за да се видят татуировките ми от единия до другия край.

— Ами… — прошепвам. — Цветето е божур, любимото цвете на баща ми. — Пръстите ми тръгват нагоре от китката, а пръстите на Хидео ги следват. — Океанската вълна ми напомня за Калифорния, защото съм родена в Сан Франциско.

Ръката на Хидео спира близо до лакътя ми върху сложна геометрична структура, издигаща се от вълните.

— А това?

— Конструкция на Ешер — отговарям. — Фенка съм му.

— А… — усмихва се Хидео. — Добър избор!

Аз също се усмихвам, топлият допир на дланта му пари по кожата ми. Ръката ми се изкачва по-нагоре по татуировките и за кратко се спира върху поредица от стилизирани пера, реещи се нагоре към небето, после върху това небе, преминаващо в космическо пространство с планети — техните пръстени са наклонени като старинни грамофонни плочи от винил и на свой ред преминават в петолиния, по които е изписана мелодия.

— Моцартовата „Царица на нощта“ [6] Ария от операта „Вълшебната флейта“. — Бел. ред. — завършвам. — Защото… ами, защото си въобразявах, че съм такава.

— Ммм… — Хидео се навежда и обсипва с целувки шията ми, а аз потръпвам. — Ловец на глави, бродещ из Тъмния свят — измърморва той. — Много подхожда.

Затварям очи с полуразтворени устни и се потапям в топлината на ръцете му, които ме обвиват, на целувките му по мократа ми кожа. Грубите белези по кокалчетата му драскат по кръста ми, когато ръцете му ме притеглят към тялото му. В очите му сега има срамежливост, която го прави да изглежда тъй млад, и това изражение притегля сърцето ми към него. Не помня кога сме започнали да се целуваме, и кога спираме, и кога той се обляга на мен изнемощял и шепне името ми. Сякаш съществуваме сред мъгла от топлина и сумрак и не зная къде се изгубва времето, ала като че ли докато ми мигне окото, се стъмва и скоро вечерта ни поглъща. Сега сме притихнали, подпрели глави на камъните около извора, и гледаме как окачените наоколо фенери огряват водата в златно. Звездите горе грейват една по една — истински звезди, не виртуална симулация. Едва се е смрачило, ала аз толкова звезди през живота си не съм виждала, покрили са небето с воал от светлина.

Хидео също е извърнал лице към звездите.

— Сасуке си играеше в парка — изрича той най-сетне, думите му прозвучават тихо сред безлюдното пространство. Намествам глава върху камъните, за да го чувам по-добре. Сега той изглежда умислен, умът му витае някъде далече оттук.

Ето защо сме дошли на това място. Ето я тайната, която му тежи. Извръщам леко глава към него и го изчаквам да продължи. Той като че ли води безмълвна борба със себе си и се пита дали ако ме пусне в своя свят, няма да е огромна грешка.

— Какво се случи? — прошепвам.

Той въздъхва, затваря очи, а после прави едва доловимо движение с ръка. Между нас се появява екран. Хидео споделя един от спомените си с мен.

Безмълвно приемам. В следващия миг онсенът, свечеряването и хълмът край нас изчезват и се оказвам застанала зад Хидео в края на парк, сред златен есенен следобед — слънчевите лъчи обгръщат дърветата в ореоли от светлина. Няколко автоматични коли са паркирани край тротоара. Червени и оранжеви листа лениво се стелят по земята и изпъстрят зелената трева с топли цветове. Малко по-нататък две момченца са се запътили към парка. Веднага познавам едното от тях — малкият Хидео. Другото е брат му.

— Ти нали още не си бил изобретил НевроЛинк, когато това се е случило? — казвам, докато наблюдаваме как момчетата влизат в парка. — Как си създал този спомен?

— Защото помня и най-дребната подробност от онзи ден — отвръща Хидео. — Аз бях на девет години, а Сасуке — на седем. — Той кимва към братята. — Помня разположението на парка, къде расте всяко дърво, златните листа, температурата, ъгъла на светлината. Помня го, все едно се е случило само преди минута. И затова го реконструирах в пълнота, добавях нови детайли всяка година.

Пред нас малкият Хидео върви спокойно, яката на палтото му е вдигната да го топли в мразовития ден. Той вади от раницата си яркосин шал. На няколко крачки пред него тича Сасуке, по-малкият от двамата — смее се, грейнал в усмивка, обувките му скърцат по листата, когато хуква напред. Двете момчета заговарят — говорят на японски.

— Yukkuri, Sasuke-kun! — провиква се малкият Хидео подир брат си и размахва синия шал във въздуха. Чета английския превод пред очите ми, а той продължава. „Чакай де, Сасуке! Сложи си шала. Мама ще ме убие, ако не си го сложиш.“