Мари Лу - Warcross

— Всичко , което правя, е за него.

Докосвам с длан ръката му под рамото. Каквото и да кажа, ще прозвучи неуместно, и затова не казвам нищо. Само слушам.

— Аз не говоря за него, Емика — казва Хидео след поредното дълго мълчание и отново извръща очи. — Не съм говорил за него от години.

Ето това е Хидео без богатството, славата и гениалността си. Това е той — момче, което всеки ден чака брат си да се върне, всяка нощ заспива и сънува един и същи кошмар, попаднало завинаги в клопка, момче, което се пита какво щеше да бъде, ако бе направило само нещичко, каквото и да е, по-иначе. Трудно е да опишеш една загуба на някого, който никога не го е преживявал, невъзможно е да обясниш всички отношения, в които тя те променя. Но за тези, които са го преживели, не е нужна нито дума.

Хидео се оттласква от края на басейна и кимва към стъпалата, водещи обратно към банята. Подава ми ръка. Поемам я и погледът ми както винаги се стрелва към белезите по кокалчетата му.

— Става късно — казва нежно той.

По-късно вечеряме с родителите на Хидео. Гледам го как нарязва зеленчуци, пържи месо и слага ориз в пароварката. Докато той работи из кухнята, майка му се суети около мен.

— Това дребно дете — кара ми се нежно, а погледът ѝ сияе. — Хидео, защо не си я хранил както трябва? Сега да ѝ дадеш по-голяма порция. Ще върне малко руменината в бузите ѝ.

— Ока сан — казва той с въздишка. — Моля те.

Тя свива рамене.

— Казвам ти, има нужда от хубава храна, за да функционира добре мозъкът ѝ. Помниш ли какво ти разказвах? Как невроните използват енергията, която кръвта им доставя?

Тя се впуска в обяснения за кръвта, а двамата с Хидео разменяме криви усмивки.

Пак Хидео нарежда масата, поднася ни храната и налива на всички чай. Вечерята е толкова вкусна, че ми се иска да продължава вечно — сочни крехки късчета свинско, съвършено изпържени; лъщящ ориз с пържено яйце отгоре; зеленчуци в лека марината за гарнитура; пухкави оризови кексчета с пълнеж от ягоди и паста от сладък червен боб; чаши топъл зелен чай, който действа успокояващо. Докато се храним, родителите на Хидео си говорят тихо на японски, като от време на време се усмихват в моя посока — със сигурност си мислят, че движенията им са твърде потайни, за да ги забележа.

Побутвам Хидео, който седи до мен.

— Какво казват? — питам го през шепот.

— Нищо — отвръща ми, въпреки че ясно виждам как са порозовели страните му. — По принцип нямам време да готвя, това е всичко. И сега го коментират.

Ухилвам се.

— Но сготви вечеря за мен?

Усмивката, която получавам в отговор от създателя на Warcross, е — от всички възможни неща — свенлива.

— Ами — казва, — исках този път аз да направя нещо за теб. — После ме поглежда очаквателно. — Харесва ли ти?

Кадифени подаръчни кутии със съдържание за петнайсет хиляди долара. Полети на частни самолети. Гардероби, преливащи от скъпи дрехи. Вечери в ресторанти, които притежава. Никое, никое от тези неща не е карало сърцето ми да пропуска удар, както този искрен, обнадежден поглед на лицето му, докато чака да чуе дали съм харесала храната, която ми е приготвил.

Облягам се на рамото му с купата в ръка.

— Става — отвръщам му.

Той примигва изненадано, след което явно си спомня какво ми каза при онази първа наша среща. От устните му се откъсва смях.

— Приема се — казва и се обляга назад.

И все пак… Макар и да разговаря непринудено и с майка си, и с баща си, не мога да не мисля за онова, което ми каза по-рано — че Сасуке е тема, която никога не обсъжда с тях, че скръбта и срамът им са тъй дълбоки, та дори присъствието на портрета на втория им син в дома им е непоносимо за тях. Нищо чудно, че не съм и чувала за това във всички изгледани от мен документални филми за Хидео. Нищо чудно, че политиката на неговата компания да не се говори за семейството му, е толкова строга.

— Те не искат да се местят — казва ми Хидео по обратния път към Токио. — Хиляда пъти съм се мъчил да ги убедя, но те не искат да напуснат стария ни дом. И затова правя всичко по силите си да им осигуря безопасност тук.

— Безопасност? — питам.

— Домът им е постоянно под наблюдението на охрана.

Не се учудвам, че е така. Дори не бях я забелязала, но сега се досещам за случайния минувач по тротоара, за градинаря, подкастрящ плета.

Когато колата му спира зад общежитието на „Ездачите на феникси“, вече наближава полунощ. Взирам се в изображението си върху тъмните стъкла. Погледнати отвън, в момента те показват празната вътрешност на кола, та никой да не може да ни види вътре двамата.