Мари Лу - Warcross

— Готови… СТАРТ!

Играта започва. Ашър реве заповеди в комуникаторите ни и незабавно се разпръсваме. В другия край на развалините „Рицарите на облаците“ се гмуркат надолу — без съмнение, готови да се изгубят сред лабиринта от порутени градежи. И ние се гмуркаме. Стисвам юмруци около копчетата върху дланите си и цепя вихрено водата. В движение забелязвам как в центъра на зрителното ми поле се появява индикатор колко кислород ми остава.

Когато стигаме до пункта, в който започваме да се разпръсваме, съотборниците ми изникват като точици върху малка карта пред очите ми. Но единственият, на когото обръщам внимание, е Рен. Той отплува от другите към редица разрушени колони, оформящи пещера. Мислейки си за случилото се след първия кръг, променям зададения ми от Ашър курс и вместо това тръгвам подир Рен.

— Еми! — провиква се Ашър по нашия канал и въздъхва. — Може ли поне веднъж за разнообразие да следваш заповедите ми? Казах ти да вървиш към центъра , към онзи разрушен амфитеатър.

— Виждам по-добър маршрут — излъгвам и продължавам в своята посока. — Не се безпокой.

Ашър издава някакъв звук, готов да спори, но после млъква — припомня си успешните ми ходове от последния мач.

— Добре. Но само този път, чуваш ли? — измърморва той.

— Да, капитане.

Изображението му угасва. Светлината край нас отслабва, сини и сребристи сияния танцуват по каменните структури. Не откъсвам очи от Рен. Той е доста напред от мен и тъкмо свива зад един ъгъл. Къде отива?

— Изглежда, „Рицарите на облаците“ вземат първия рядък пауъръп в играта! — разнася се гласът на коментатора навсякъде край нас. — Сребристо-златната „Невидимост“!

В момента би трябвало да се съсредоточа върху играта. Но продължавам с преследването. Нивото на кислорода ми започва да спада. Предупреждение: остават 25 % — просветва пред очите ми. Отпред зървам едно местенце между скалите, от което излиза непрекъсната нишка от въздушни мехури — но ако спра сега, може и никога да не настигна Рен. Затова го подминавам и се оттласквам напред. Толкова съм близо.

И тогава, съвсем внезапно, всичко около мен се изменя. Подводният свят просто изчезва.

Вече не плавам сред океана, а стоя сред пещера и тя ме обгражда, затваря ме в клопка. Мъждива алена светлина огрява пространството. Възгласите на публиката рязко секват. Примигвам. Какво стана? В реалността посягам да наглася слушалките си. Все едно изведнъж са ме извадили от играта. Вече дори не виждам картата със съотборниците си.

— Ехо! — подвиквам и се размърдвам. Гласът ми ехти.

Ако играта ми се е бъгнала, то трябва веднага да си сваля лещите и да уведомя ръководството. Ще спрат мача, докато поправят всичко. Но вместо това продължавам да се оглеждам, а сърцето ми забива учестено. Това не е повреда. Червеният оттенък на това пространство твърде много прилича на Тъмния свят.

Пак примигвам и пред мен се появява висока фигура. Той е облечен в прилягащата черна броня, която вече толкова съм свикнала да виждам, а лицето му е напълно скрито зад черен непрозрачен шлем. Главата му е обърната право към мен. Само се взираме мълчаливо един в друг.

Прокси на Нула. Или негов последовател.

А може би е той самият.

Най-сетне отново добивам дар слово.

— Ти си онзи, когото преследва Хидео — казвам и правя крачка напред.

— А ти си онази, дето все се мъкне по мен. Малкото лакейче на Хидео. — В тази пещера гласът му прозвучава басово, изопачен.

Наистина е той. Той знае коя съм. Знае какво върша. Мигновено си спомням за момента, когато се появи пред мен в последната игра. Нима ми е поставил този капан, за да провери мога ли да го видя и сега? И е саботирал играта, за да разговаря директно с мен.

— Съотборниците ми ще видят, че съм в клопка — казвам му. Думите ми прозвучават насилено и тъжно, щом споменът как едва не убиха Хидео, изскача в главата ми. — Не можеш да рушиш всеки свят.

Нула се приближава до мен, мускулите му играят под черната броня. Сега вече ни разделя една-едничка стъпка. Той се взира в мен.

— Ето какво виждат в момента твоите съотборници.

В центъра на полезрението ми изскача прозорец и виждам подводните развалини. Виждам и себе си как, без да обръщам внимание на многократно повторените команди на Ашър, се мотая из една зона далеч от другите и събирам най-елементарни пауъръпове. Виждам как се нахаквам в един напълно видим безвъздушен джоб.

— Точно в момента, от тяхна гледна точка, ти успя да се заклещиш в една подводна пещера сред руините. И въздухът ти свършва доста бързо.