Мари Лу - Warcross

— Кога смяташе да ни кажеш? — обажда се най-сетне Рошан.

— Аз… — поклащам глава. — Сложно е.

— О, нима? — отвръща Хамилтън и поглежда с презрение черните прозорци. — Всички онези пъти, когато не искаше да останеш вечер с нас, е било защото си ходила по срещи с Хидео Танака? Нали уж сме отбор, Еми! Но ти очевидно си смятала, че няма да понесем баснословните ти тайни.

Поглеждам я втренчено.

— Това изобщо не засяга отношението ми нито към теб, нито към отбора.

Ашър ме стрелва със сърдит поглед.

— Това абсолютно ни засяга! — изръмжава той. — Хората си мислят, че сме спечелили днешния кръг нечестно — мислят си, че съдиите са решили в полза на „Ездачите на феникси“, защото Хидео те фаворизира! И сега всички ни смятат за банда измамници!

— Не, беше си чиста победа — намесва се Рошан и ме поглежда многозначително с молба да му помогна да ме защити. — А и сигурно е трудно да говориш за връзката си с милиардер. Нали ? Слушаме те, Ем, но трябва нещо да ни обясниш!

Де да знаеше и половината от всичко!

— И как трябваше да повдигна темата? Това засягаше личния ми живот. Не смятах, че трябва да го смесвам с отборните ни практики.

— Само дето го смеси — казва Хами. — Винаги беше готова да се цепиш от нас или да си тръгнеш по-рано от тренировка. И каква беше тая жалка игра днес?

Щом Хами го казва, Ашър кимва и продължава да ме гледа.

— Ти въобще не слушаше какво ти казвам. Каза ми, че ти си знаеш по-добре. Реших да не се усъмнявам в теб, защото ти имах вяра, защото си се доказвала преди, но… — той млъква разстроено. — Аз съм твоят капитан . Аз реших да си първата избрана. Трудих се здраво, за да изградя отбор от такъв калибър. Дори и ако успеем да спечелим тазгодишния шампионат, кой ли ще повярва, че е било заслужено? Вече виждам заглавията за нас. „ Ездачите на феникси“ стигат до върха с измама!“

— Хайде стига! — повишавам тон раздразнено. — Та това е само игра. Аз…

— Само игра ли? — прекъсва ме Хамилтън. Всички около мен се напрягат и разбирам, че съм изтърсила не каквото трябва. И то точно това, което винаги съм мразела да чувам от другите. Понечвам да се поправя, но Хамилтън се навежда напред и вперва яден поглед в мен. — Тогава какво правиш тук изобщо? Защо въобще се състезаваш в Warcross, щом ти е толкова под достойнството? Ти не живееше ли в нюйоркската канавка, преди да дойдеш тук?

Думите ѝ ме карат да се навъся.

— Не исках да кажа това.

— Тогава се отърви от навика си да казваш неща, дето не искаш да ги кажеш! — Очите ѝ стават на цепки. — Аз съм адски добра на Warcross. И това, че съм добра на Warcross, ми позволи да купя на майка си къща, да пратя сестра си в добър университет. — Тя млъква и изпъва ръце да посочи общежитието. — Затова всички обичат Warcross, не е ли така? Защо всичките сме вманиачени по НевроЛинк — защо го използваш ти? Защото с него всичко е възможно?

— Не исках да кажа това! — повтарям. — Има твърде много неща, които не разбирате. Когато залогът е много по-голям от един шампионат, то тогава да, това е само игра!

Не съм планирала правилно избухването си и моментално съжалявам, че казах някои неща. Може би другите не са чули всичко. Ала тя впива в мен невярващ поглед. После идва скептицизмът. Наблизо Рен с любопитство накланя глава към мен. Предизвиква ме да кажа и още.

— Чакай сега — Рошан завърта пръст във въздуха. — Как така залогът бил много по-голям?

Вдишвам дълбоко. Сега всичко ми е на върха на езика, готово да се изсипе навън — но прехапвам езика си тъкмо навреме. Рен е още тук, още е сред нас. Нула ме заплаши. Не си струва да подлагам останалите на риск. Изругавам под носа си и ставам.

— Съжалявам! — тросвам се отново.

Хами обляга лакти на коленете си, замислена.

— Има и друго, което криеш от нас — казва тя най-накрая. — И не разбирам защо.

— Какво не ни казваш, Емс? — пита Ашър. Сега гласът му е съвсем тих.

Аз само го поглеждам в очите.

— Имам си причини.

В погледа на Рошан трепва нещо като съчувствие. Всички се взират в мен мълчаливо. Крайчето на устната на Рен пак трепва нагоре, толкова незабележимо, че никой друг не вижда, и погледът му става убийствен. Отвръщам на погледа му, отказвам да му доставя удоволствието да ме сплаши. После се врътвам и тръгвам обратно към стаята си. Ашър ме извиква по име, но не се обръщам.

— По-кротко, Емика.

Гласът отеква в ушите ми. Замръзвам на място.

Там, пред виртуалното ми полезрение, се възправя Нула — застанал е в края на коридора към втория етаж, силуетът му е затворен в черна броня, а непрозрачният му шлем — извърнат към мен. Щом го зървам, устата ми пресъхва.