Мари Лу - Warcross

— Предупредих те — казва той.

— Какво правиш тук? — проронвам пресипнало.

Чувам гласа на Хами, която е тръгнала след мен.

— Еми — казва тя. — На кого говориш?

Нула само се взира спокойно в мен.

— Май не е зле да си провериш спомените.

Световете на паметта ми.

Внезапно сърцето ми спира да бие. Въвеждам бързо команда и отварям прозорец, за да потърся световете на паметта си — всички внимателно подредени по категории късчета от баща ми, към които толкова често се връщам. Не! Моля те ! И когато те се появяват, се вцепенявам.

Празни са. „Нов свят на паметта“ е изписано над тях като опция.

Разтрепервам се. Невъзможно! Сложила съм им всякакви защитни обвивки, заровила съм ги дълбоко в профилите си, та никога нищо да не им се случи, защитила съм ги в облака, клонирала съм ги многократно от прекалена предпазливост. Сега търся трескаво клонираните версии. Ала и тях ги няма. Татко, който си тананика весело над масата ни за хранене, докато реже платове. Татко, с когото изработваме ръчно коледни украшения. Татко ми показва как смесва бои. С татко хапваме печени карамелизирани фъстъци в Сентръл Парк, обикаляме из музейни зали, празнуваме рождения ми ден.

Нула ги е изтрил всичките.

Мълча стъписано, олюлявам се от болката.

— Не ми се пречкай и може и да ти ги върна. Продължиш ли, това ще е само началото.

Пръстите на ръцете ми се свиват здраво в юмруци. Гневът ми се изостря като нож и погледът ми се забива в бронирания силует пред мен. Чак след миг усещам, че сълзи замъгляват зрението ми.

Зад гърба ми Хами най-сетне стига до мен.

— Еми, какво ти става?

Главата на Нула се накланя едва-едва. Все едно ми се подиграва. Късно е.

И точно в този миг взрив разтърсва общежитието.

Повреда в газопровода. Това е официалното обяснение за взрива.

Успявам да си спомня какво се е случило чак, когато го гледам на малкия телевизор в болничната ми стая. Отвън изглежда ужас и безумие — в общежитието на „Ездачите на феникси“ изведнъж гръмва оглушителен взрив и от покрива на атриума ни изригва оранжево огнено кълбо. Прозорци се пръскат и навсякъде се сипят стъкла. Щом огънят се разгаря неудържимо и бълва черен дим във въздуха, съседните общежития светват и играчите от другите отбори хукват към нашето. Някои пищят. Други стоят и са се хванали за главите, загубили ума и дума. Но повечето търчат към прозорците и крещят имената ни. Дори и Тримейн — противният побойник Тримейн, маха на другите играчи от „Демоничната бригада“ да помогнат на него и Рошан да прехвърлят Ашър през един прозорец.

После идват пожарните заедно с линейките. Мигащи светлини изпълват телевизионния екран. Новинарски репортер говори пред общежитието ни, после интервюира Хами, която изглежда зашеметена, докато се увива с одеяло. Ашър има няколко порязвания и ожулвания от счупени стъкла, също и Рошан, но по чудо всички сме оживели.

Но това не значи, че не сме разтърсени до основи.

— Госпожице Чен — казва една сестра, която надниква през вратата. — Имате посетител.

Сядам и обвивам с ръце сгънатите си крака, а после ѝ кимвам мълчаливо. Крайниците ми са изтръпнали.

— Добре — казвам. Тя ми кимва и миг по-късно се връща с двама души.

Рошан е, стиснал в ръце някаква кутия, а след него влиза Хами. Като че не са спали няколко дни. Отварям уста да ги поздравя, но Хами само поклаща глава, протяга ръце и ме притегля в прегръдка. Трепвам — издраната ръка още ме пари, а гърбът ме боли — взривът ме е съборил на земята.

— Ох! — изпъшквам, но хубавото чувство от прегръдката надвива болката и аз се отпускам в ръцете ѝ.

— Аш ти праща много поздрави — казва тя, допряла уста до рамото ми. — Брат му и родителите му са с него в болничната му стая.

— Съжалявам — прошепвам, а очите ми се наливат със сълзи. — Толкова съжалявам. Хам…

— Не помниш нищо, нали? — казва ми тя, като се отдръпва леко, за да ме погледне. — Ти буквално ме извлече до задната врата, преди да припаднеш. Стига си се извинявала.

Експлозията, огънят, пушекът. Беглият спомен как крещя името на Хами, как се облягаме една на друга и се влачим към изхода. Започвам да клатя глава объркано.

Рошан идва при мен и ми подава кутията с мрачно изражение.

— Спасихме каквото можахме.

Когато я отварям, виждам отломки от коледното ми украшение и обгорели парчета от скицата на баща ми. Прокарвам длан по останките. Буцата в гърлото ми нараства все повече и накрая го запречва. Картината на татко я няма и липсата ѝ бие на очи — вероятно е била напълно унищожена от взрива.