Мари Лу - Warcross

— Аз вече ти го дадох.

— Не, не си!

— Искаш по-добро обяснение?

— Да! — отговарям и гласът ми се повишава. — Мисля, че го заслужавам!

Сега гняв пламти в очите на Хидео.

— Емика, казвам ти да заминеш !

— Не приемам заповеди от бивши шефове! — отсичам.

Хидео присвива очи. Изведнъж се навежда към мен, обгръща с ръка тила ми и ме притегля към себе си. Целува ме страстно. Пороят ми от думи рязко секва. Нож прорязва надигащия се у мен гняв.

Той се отдръпва, задъхан. Твърде сащисана съм и нищо не мога да направя, освен да се мъча да си поема въздух. Той допира чело до моето, а после затваря очи.

— Замини. — Гласът му е продран, отчаян, сърдит. — Моля те!

— Какво не ми казваш? — прошепвам.

— Съвестта не ми позволява да ти позволя да работиш по тази задача. — Гласът му поутихва. — Ако не вярваш във всички други причини, които ти изтъкнах, повярвай поне в тази.

Преди да се случи всичко това, аз често седях на леглото си, прелиствах статия след статия за Хидео и се чудех какво ли би било някой ден да го срещна, да стана успешна като него, да работя с него, да разговарям с него и да бъда като него. Но сега Хидео е пред мен, оголил някакво крехко вътрешно движение на сърцето си, а аз седя и се взирам в него тревожно и объркано.

Нещо липсва. Нещо, което той не ми казва. Дали Нула е заплашил и него по някакъв начин? Дали е заплашил мен пред Хидео и е подтикнал Хидео да ме отстрани от всичко? Поклащам глава и обгръщам още по-здраво коленете си. Мислите ми бушуват.

Той се взира изпитателно в мен.

— Ти и съотборниците ти ще бъдете преместени на безопасно място. Ще се видим след края на турнира

После той става от леглото ми и си тръгва.

Тази нощ спя лошо. Болничното легло не ми пасва и каквото и да правя, не мога да се разположа удобно на него. Когато най-сетне се унасям, в съня ми се промъкват стари спомени — сцени от времето, когато бях осемгодишна и живее в Ню Йорк.

Един ден се прибрах от училище, стиснала в прегръдките си годишника.

— Татко, ето го! — извиках, щом затворих вратата след себе си. Онази година училището бе възложило на моя трети клас да украси предната корица и цялата предишна седмица старателно бях рисувала сложните завъртулки по ъглите ѝ. Може и да не съм наследила артистичната ръка на баща ми, но все пак различавах кога нещо изглежда добре и трудът ми за корицата определено беше нещо, с което ми се искаше да се похваля.

Чак след секунда забелязах, че вкъщи цари пълен хаос — навсякъде бяха разхвърляни ивици от хартия за акварел, разкроени дрехи се въргаляха на малки купчини по пода, четки за рисуване и кофички бяха пръснати по масата за хранене. В единия ъгъл на стаята стоеше рокля, сглобена оттук-оттам, над която той явно работеше, забодена на десетина места върху бюст-манекен. Захвърлих раницата си до входната врата и се загледах, а татко изтича покрай мен, стиснал няколко карфици в уста.

— Татко? — повиках го, и когато той не ми отговори, подвикнах по-силно. — Татко!

— Закъсня! — Той ми хвърли навъсен поглед и отново влезе в ритъма си на работа. — Помогни ми да извадя снежния грах от фризера да се размразява.

— Извинявай… довършвах си домашното в библиотеката. Но виж! — Вдигнах годишника ухилена. — Донесоха ги!

Мислех си, че погледът му незабавно ще скочи към завъртулките на корицата, че той ще цъфне в познатата усмивка и ще притича да ги огледа по-внимателно. „О, Еми! — щеше да каже. — Гледай само какви линии!“

Ала той изобщо не ми обърна внимание и започна да оформя поредната част от роклята. Тананикаше си някаква мелодия, която знаех, но не можех да се сетя точно коя е, а ръцете му леко трепереха, докато работеше. Загазила ли бях? Изредих наум списъка на възможните си грешки, но това даде нулев резултат.

— Какво ще готвиш за вечеря? — попитах в опит да го разговоря и сложих годишника на кухненския плот. Събрах четките му, разхвърляни по масата за хранене, пъхнах ги пак в буркана за четки и те изтракаха шумно. После прилежно забърсах масата с мокър парцал. Лаптопът му стоеше отворен отгоре ѝ и аз мернах някакъв сайт с изписани в него цифри в яркочервено, изображения на карти и зарчета, както и на някакъв символ, за който по-късно разбрах, че е на банда.

Пишеше — 3290 долара.

— Татко, какво е това? — попитах.

— Нищо — отговори ми без дори да се обърне.

Тогава още нямаше как да знам, че това е комарджийският сайт на голяма престъпна група, но пък знаех твърде добре какво означава минусът пред червените цифри. Въздъхнах тежко.