Мари Лу - Warcross

Погледът ми се спира на кутията, която Рошан и Хами ми дадоха, преди да си тръгнат. Пак посягам към нея, отварям я и прокарвам пръсти по парчетата от счупеното украшение и късовете платно. Пулсът ми все още бие ускорено, гърдите още ме болят.

Забивам юмрук в леглото. Нула ще се измъкне и ще му се размине безнаказано. Мислите ми прелитат през всичко, което сме успели да открием досега. Координатите на всички големи градове, където щяха да се проведат турнири по Warcross. Повредени участъци вътре във всеки свят от Warcross на турнирите. Самоунищожил се файл. Опит за убийство. И създадено от Рен парче, което да свири по време на финалния Warcross мач.

Толкова много парченца. Изреждам ги наум, докато новинарският телевизионен цикъл се извърта докрай и започва пак отначало. Как са свързани те?

А после пред очите ми се появява ново съобщение. Мислите ми се разпръсват и се взирам в текста, за да го прочета. Не е от някого, одобрен от мен. Всъщност изобщо не е отбелязано от кого е. Намръщвам се. Как е успяло да мине това съобщение? Поколебавам се… а после посягам и чуквам на него.

За теб, от един ловец до друг.

Само това пише. Издишвам — не знаех, че съм задържала толкова въздух в гърдите си. От друг ловец? По някакъв начин един от другите двама ловци на глави е намерил как да проникне през собствените ми щитове. Те знаят коя съм.

Главата ми рязко се вдига към охранителната камера в единия ъгъл на тавана. Чудя се дали е хакната, за да ме наблюдават, а после вниманието ми отново се връща към съобщението. Към него е прикрепен бутон „Приемане на поканата?“. Изправям гръб, както съм седнала. После с разтреперан пръст решавам да приема.

На около метър от мен се материализира виртуална фигура, ръцете и дланите му са скрити от предпазители и ръкавици. Сините му очи са зашеметяващо ярки. Щом виждам лицето му, сякаш ме удря ток.

Тримейн.

Той забелязва шокираното ми изражение и повдига вежда.

— Здрасти, Прасковке — казва той и по лицето му плъзва подигравателна усмивка. — Каква чест!

— Аз… — понечвам да заговоря, а после млъквам сепнато. — Ти си… ти си един от другите ловци на Хидео?

Той ми се покланя насмешливо.

— И аз изглеждах също толкова шокиран, като разбрах за теб .

— Как успя да вкараш съобщение през защитата ми?

Той свива рамене.

— Не само ти знаеш разни номера.

— Защо се свързваш с мен? Защо ми показваш лицето си?

Той завърта очи.

— Споко де, Емика. Открих нещо, което може и да те заинтересува.

И преди да успея да го попитам какво е, той вдига ръка и все едно нанася помитащ удар. Между нас се материализира файл и увисва във въздуха — светещ син куб.

— Другата останка от този файл е у теб — казва той.

Свъсвам вежди. Гледам към друго парче от proj_ice_HT1.0. Същият файл, който грабнах от Рен преди нападението срещу Хидео.

— Откъде да знам, че не се опитваш просто да ме заразиш с вирус?

Той като че се обижда от въпроса ми.

— Не смяташ ли, че за тази цел мога да намеря и по-фин начин? Опитвам се да ти помогна, идиотка такава!

Тъпанар.

— Защо? Нали сме съперници?

Той пак се усмихва и небрежно допира два пръста до челото си — козирува ми.

— Не и щом Хидео вече е уволнил и двама ни. Вече си получих паричната компенсация, тъй че мен няма какво да ме задържа повече в това преследване. В момента си имам по-важни задачки, върху които да се съсредоточа — за тях ми се плаща. — Той накланя глава към мен. — Обаче бас държа, че ти още си навита да пазиш Хидео, нали?

Почервенявам от яд.

Той кимва към увисналия във въздуха файл.

— Та, реших да ти метна това, дето аз съм го събрал. Дар от един ловец за друг.

Поклащам глава. Все още не ми се иска да докосвам този файл.

— Нямам ти доверие.

— И аз не те харесвам — мръщи ми се Тримейн. — Ама в момента нямаме време за такива работи, нали така?

Гледаме се подозрително още секунда, след което най-сетне се пресягам и приемам файла. За момент очаквам нещо пред погледа ми да се прецака, сякаш тъкмо съм свалила вирус. Но нищо не се случва. Файлът изглежда чист. Може би все пак Тримейн е искрен. Отново поглеждам към него.

— Помогнал си на Рошан да измъкне Ашър от сградата.

Изражението му се променя. Чудя се дали решението му да се свърже с мен има нещо общо с онзи момент — дали и той, като ловец, също разбира какво всъщност се е случило.

Тримейн свива рамене и ми обръща гръб.

— Кажи на Рошан, че съм наминал — промърморва.